Червеният хотел

Институт за литература. Posted in Червеният хотел

Недовършена автобиографична повест

Родил съм се на брега на Дунава, в прославения и то съвсем основателно – град Русе, който тогава едва се е отървал от второто си С. Дотогава градът се е пишел с две С-та, защото тъй се пишел с латински букви по книжата на Австроунгарското параходно дружество. Никой обаче от моите съграждани, па и от околността, не е наричал родния си град Русе (било с едно, било с две С-та), а Русчук или Руси (съществително от среден род). Значи, за да бъда исторически аргументиран, трябва да кажа, че съм роден в Русчук, в края на 1904 година на 29 декември.
Тук моето житие се явява една бърканица. По някои книжа, книжки и книжлета, съм отбелязан като роден на 11 януари 1905 година. Бъркотията е създадена не от мен и не да заблудя литературните историци, ако въобще се заинтересуват от мене, ами от промяната на календара. Роден съм по два календарски стила, но събитието е едно и също, тоест, само едно. Пак само едно ще си остане, ако, да речем, революционната власт на нова сметка измени календара и започне летоброението му от 9-ти септември 1944 година. Тогава може да излезе дори, че съвсем не съм раждан. Но не е верно!
Още една бърканица има с датата на раждането ми. Тази бърканица е вече чисто административна и от нея доста пострадах.
В регистрите на гражданите в Русчушката община бяха записали в партидата на баща ми, че има син Светлозар – става дума за мене, роден на 11 януари 1905 година. Тази дата беше изнамерена непременно от някакъв общински календар, па и аз не бих имал нищо против да ме изкарат толкова по-млад (макар и да не съм суетен, поне дотолкова!), но работата стигна до неприятност, когато през 1927 година реших да се женя. Очилатият бюрократ, не ви ли е правило впечатление, че всички бюрократи носят очила с никелови, тесни рамки? – ме изгледа подигравателно и заядливо рече нещо почти неприлично:
- Много от рано сте замислили за женитба, господинчо.
- Как, моля Ви се? – запитах изненадан и с младежка буйност свих двата си юмрука. – Какво си въобразявате Вие? Сметка ли ще ми държите кога ще се женя? Можех да направя това още преди две години, защото имам граждански и политически права, нося в джоба си зрелостно свидетелство... и изобщо не е Ваша работа да ми се месите в личните намерения.
Говорих доста енергично в този смисъл, но очилатият бюрократ повдигна рамене и отсече:
- Всички тези приказки са излишни, щом аз не мога да Ви дам удостоверение.
- Как не можете?
- На тригодишни деца не се издават удостоверения за венчило. А Вие не сте дори на пълни три години...
Ревнах като ранен звяр:
- Абе, господине, сляп ли сте или умопобъркан? Не ме ли виждате? За какви три години говорите – и то непълни, когато нося под носа си Скобелевски къдели, а главата ми Ви гледа отгоре като буболечка? Аа, - казвам, - само 12 години съм учил и зрелостно свидетелство имам...
- Аз не знам – отговори бюрократът. – Може и интезапски билет да имате – все ми е това. За мен е важен регистърът. А там пише – черно на бяло – че баща Ви има син Светлозар, който е роден на 11 януари 1925 година. Сега сме юли 1927 година. Правете си сами сметката.
Щях да разкъсам и регистъра, и бюрократа, ако той не беше се съобразил да се въоръжи с една дебела желязна линия. Помъчих се да го убедя, че регистърът е сбъркан, че грешката е очебиюща – уви! Нищо не помогна. Той поддържаше безпогрешността на регистъра си с фанатичната упоритост на католишки догматик, който защищава съчиненията на Блажени Августин.
Работата се уреди с намесата на помощник-кмета, който беше мой роднина, известен в семейната история с името, което съм му дал аз – вуйчо Иван Слонът. Очилатият бюрократ ми издаде удостоверението, но поклати глава и измънка под носа си, че издава този съдбоносен документ с „хвърчаща дата”. Уверен съм, че той и досега е убеден, какво е издал удостоверение за венчило на едно бебе.
Объркаността с датата на моето раждане ми е създала още десетина пъти недоразумения и неприятности, но все от по-малко естество. Един път дори, жена ми се беше доста поизплашила, когато й донесли присъда за мене, че съм се отклонил от служба на млад войник. То беше през 1941 година, когато аз – не като млад войник, а като дърт запасняк, служех в Македония, Тракия и принадената им ценност: островите Тасос и Самотраки. Недоразумението се разбра и не отидох по-далеч от полицейския участък в Подуене, но имаше опасност, въпреки ефрейторската си нашивка „за отлично носене на службата”, на нова сметка да почна войниклък заедно с хлапаците, родени, когато аз бях женен.
С объркване на рождената ми дата служих 3 месеца повече във войската през 1941 година, защото когато уволниха родените през 1904 година, мене ме броиха роден през 1905 година.
Това е всичко. Кой гражданин на една правова държава би могъл да се похвали, че не е имал подобни неприятности? Важното е човек да не губи присъствие на духа и всичко се оправя.
Нека продължа развитието на действието, както мъдро пише в учебника си по литература Божан Ангелов.
Как точно се е развило действието на раждането ми, не помня, но вярвам, че то е станало пак по вековечния от Бога определен начин. Добри Немиров, който ме видял като тричасово бебе, разправя с патос, че съм бил здраво и едро момченце, с тъмнокестенява копринена косица, с малко намусена уста и с мътни очи, чийто цвят мъчно можел да се определи, но... (тук цитирам дословно Немиров) „с изключителна изразителност”.
Каква е била изразителността ми след тричасово свободно дишане, не мога да си представя. Приемам обаче твърдението на един толкова бележит човек за верно и се подчинявам на изразителността си, от която впоследствие винаги съм теглил.
Родих се в едно особено семейство. Не искам да кажа, че не съм бил доволен от средата, в която Провидението ме подхвърлило, напротив, много обичах майка си, а към малкия си брат съм извънредно привързан, но особеността на семейството ми някак си не беше за човек като мене. Това ще се разбере по-сетне, когато поракзажа повечко и за себе си, и за всичките си домашни.
Започвам от баща си. Трети или четвърти син на баща си – голям богаташ от Пловдив, Чорбаджи Димитро – той от малък проявявал голяма интелигентност, завършил Пловдивската гръцка гимназия и се подготвял за висше училище на Запад, ала не му провървяло. Дядо ми умрял почти внезапно в 1893 година и печелените дълги години жълтици се пръснали по-скоро от страхливи врабчета.
Много по-късно научих как са се пръснали парите и затова ще разкажа на друго място, когато заговоря за съпругата на Чорбаджи Димитро – моята незабравима баба Марийка. А за нея ще приказвам твърде много, тъй като цялото ми детство е свързано с величествената й фигура на изпаднала, но непризнаваща това аристократка от времето на Гмюш-гирдана.
Парите се разпилели, имотите се пръснали и баща ми станал с гръцко гимназиално образование, с префинени маниери и с амбиция да стане самостоятелен.
Че баща ми не беше късметлия човек, личи от името му Акиндин или както той го беше побългарил Акенти, за да напомня Авксенти. Съгласете се, нито един здравомислещ човек не би кръстил сина си Акиндин, ако не би имал основателна причина, например, някой вуйчо Акиндин в Америка. Съгласете се още и с това, че името Акинден, Акенти или още по-изопаченото Акенди, е съвсем грозно, особено за един хубав човек, какъвто беше баща ми.
Само още едно име съм срещал толкова грозно: Океан. Но то подхождаше на човека. Океан Младенов, от Враца – сега вече покойник, заслужаваше грозното си име. По външен вид приличаше на дръглив кон с глава на камила. И представете си козината на камилска глава, сресана на път, пригладена с брилянтин и парфюмирана с бръснарски одеколон. Движеше се с върнообразна походка – като истински океан. И очите му бяха океанно безцветни, малко потъмнели от ловко скриваните му ергенски години. И по-нататък ще стане дума за него.
Когато станах ученик и започнах да се ядосвам на презимето си, с което някои другарчета просто нарочно ме дразнеха, научих откъде е дошло на ум на дядо ми да кръсти тъй сина си.
Баща ми се родил тъкмо в оня ден на 1878 година, когато турската власт дала заповед да се евакуира гръцкото население на Пловдив, понеже армията на генерал Столипин наближавала бъдещата Румелийска столица. Дядо ми заповядал да запрегнат ландото и да импровизират нещо като легло за лохусата. За новороденото не искал и да мисли. Имал и без това доста деца, които предварително бил изпратил при тъста си (дяло Стефан Грънчаря) в Станимака.
- Повийте го и го оставете в една кошница под лозовите клечорини на двора. Като настаня Марийка, ще се върна да го взема... ако оживее... Не ми се вижда да стане от него човек!
- Ами ако умре? – запитала една прислужница, позната в семейството ни с името баба Шпеталовка.
- Ех, млади сме! – сопнал се дядо и махнал с ръка: - прави каквото ти казвам!
- Ами некръстено, чорбаджи...
- Кръсти го! Вземи малко масло от кандилото и го миросай... Сега е война и това миро му е достатъчно!
- Ами име, чорбаджи? Какво име да му сложа?
Дядо ми разтворил календара, прокарал пръста си по цифрите, докато намерил деня и прочел:
- Мъченик Аки фндин, тъй го кръсти.
Сетне изтърчал на двора и се метнал на ландото.
Навярно баба Шпеталовка не е разбрала добре чорбаджията си, та вместо да кръсти детето само Акиндин, кръстила го „мъченик Акиндин”. С това име напълно определя следващите му дни, месеци, години.
Как баща ми е постигнал амбицията си за самостоятелност, как се е справил с безпаричието, как се е озовал в Русе и се е събрал с майка ми – не знам. Или по-право, знам откъслечни епизоди – кои повече, кои по-малко интересни за него, а оттам и за самия мен. Но всички тези епизоди съм научил много по-късно и затова мисля, че ще е по-забавно да разправя за тях, когато им дойде редът, сиреч когато съм ги научил.
Аз не помня баща си, когато живеехме в Свищов. Когато сме живяли в Русчук и аз съм се родил, естествено е че не съм можел да го запечатам в мисълта си: бил съм на 3-4 години. Расъл съм, както Господ дал, и дори съм споделял политическите разбирания на баща си: фанатизиран социалист. Ще ви се види невъзможно това, което казах току-що, но то е самата истина. На първомайската социалистическа манифестация в 1908 година аз съм държал реч на манифестиращите от балкона на къщата ни. Речта ми е била кратка, но пламенна и бойка. Изразил съм всичко с една дума:
- Бообата!
Тази моя реч караше баща ми да се гордее с мене почти до Балканската война, когато се издигнах в очите му с една декламация. Бях във второ отделение.
След това вече никога баща ми не беше доволен от мен. Впрочем той, вече от никого не беше доволен. Поне след Световната война той доказа това окончателно и категорично.
Сега за мама.
Не знам защо, но за мама говоря, пиша, дори мисля с трепети на възхищение и някаква сладка болка. Много я обичах. Не! Аз не я обичах, а боготворях. Намирах, че тя е най-съвършеното същество, което може да живее на земята.
Обичах да седя до мама, когато тя плете или шие нещо и да я слушам, да я разпитвам, да я захецвам, както казваше тя. И часовете минаваха неусетно: хубави, светли, неповторими часове.
Мама се родила през 1880 година в Русчук в чифчийско-работническата къща на дядо ми Симеон Лютаков.
Здрава българска балканджийска кръв тече в жилите й, преляна от кръвта на дядо ми Симеон. Той се е родил в колибите Лютаците, Габровско. Било турско време. Не било весело. Страшни зверства се вършели из Родината. А дядо ми изглежда не е бил от най-кротката рая. Една нощ той и брат му изчезнали из Лютаците. Няколко дни по-късно били открити труповете на двама кърсердари – зверове, които вилнеели из Балкана.
Дядо Симеон се намерил в Русчук и се пазарил на работа в Железопътната тракция – само за хляба и за една униформена фуражка. Пред Фуражките на Барон Хиршовите чиновници и работници турската власт немеела.
Дядо достигнал до служба главен казанджия на Тракцията.
За нещастие на мама, която била много интелигентно и способно дете, дядо ми умрял, когато тя била току-що завършила четвърто отделение. Майка й – баба Дана – останала вдовица с 6 деца, от които най-малкото пеленаче, решила, че е ненужно за момичетата голямо учение и заставила мама да остане в къщи. Още 10-годишна тя се заела да изучава домакинското изкуство от чевръстата ми и уредна баба Дана и да препрочита тайничко по някоя от книжките на брата си Александър, вуйчо Сандьо. Тогава той бил гимназист, та и книгите му не били много леки за четене, но упоритият труд преодолял тази мъчнотия.
Може би нейната необикновена любознателност, интелигентност, духовност и артистичност очебийно отличаващи се от цялата й среда, са я поставяли в положението на лебеда, който минава за „криво пате” в патешкото стадо. Никога от мама не съм чувал да разказва с радост и обич за детинството си. Говореше с голяма почит и възхищение за баща си, а за майка си винаги споменаваше с някаква резервираност. По-късно разбрах защо беше това. Баба Дана – от много грижи ли, от що ли, обичала да си пийва прекомерно. И понеже в избата им е имало винаги много вино и ракия, пийването е било редовно, систематично, алкохолично. Но не ще е било от много грижи. Един път голямата сестра на мама – леля Гица ми разказа, че когато веднаж дядо Симеон сварил жена си пияна, вързал я на двора за сливата и я бил с каиша си, докато загубила свяст.
Месец по-късно баба родила лудата леля Стояна.
Мама обичаше да си спомня от своето детинство само пролетните и летни дни, прекарани на къра: нивята на Саръ-баир, лозето на Кеневирлика и черешите при Кундурджийския кладенец. По часове ми е разказвала за гроздобера, за жътвата, за хубавите полски празници на чифчите от Мечка-махала.
Аз имах веднаж случай да я видя на къра и бях поразен от промяната, която беше станала с нея. Бяхме се преселили от Пловдив в Русе и леля Гица ни беше поканила на гроздобер в Кеневирлика. Мама беше вече болна, сякаш чувстваше близкия си край и макар че не ходеше почти никъде, с радост се съгласи на тази есенна разходка.
Тръгнахме в зори. Лелината каруца ни взема от къщи и ни закара до Кундурджийския кладенец. От там мама познаваше пътя и ме поведе между зажълтяващите вече орехи и брястове, сред лозята, чиито перести листа бяха облепени с есенен варак.
Тя беше неузнаваема: страните й заруменяха, очите й искряха с детски блясък, тъжната линия край устата й се превърна в прекрасна усмивка и... запя.
Мама имаше плътен, но мек и сладък мецо-сопран, ала аз бях се отучил да я слушам да пее, откакто беше заболяла. А сега гласът й беше по-хубав от всеки друг път. Облегната на един орех край пътя, с поглед, отправен в тъмната още синева на ранното утро, тя пееше своята любима песен с такова чувство, че биха й завидели много певици:

Ах, дали ще пак да видя
Дунава тих и засмян
и високи, горделивий
с вечен сняг покрит Балкан...

Просълзих се. А вече не бях малък. Току-що бях постъпил в 7 клас.
И сам не знам защо се просълзих. И по-рано казах, че съм боготворял мама. Може би затова. Може би, защото познавах подлата й болест и не можех да очаквам никаква отсрочка на жизнената й полица. Може би, най-сетне – защото сама мама ме обичаше много повече от другите си деца и открито ми показваше това.
Когато ме видя просълзен, мама спря да пее, изсмя се кръшно като младо момиче, прегърна ме, целуна ме и ме повлече нагоре по пътеката за към лозето.
Казах като младо момиче и ме досмеша. Защото мама тогава беше само на 39 години. С такава възраст много „госпожици” очакват щастлив брак. А тя вече очакваше края на живота си.
Когато стигнахме на височината на баира, леля Гица ни посрещна със забъркан и питащ поглед:
- Ленче, ти ли пееше?
- Аз, защо?
Очите на леля изразиха някакъв страх, почти мистичен ужас. Тя не отговори, а се прекръсти и отмина към берачите – цялата й огромна челяд.
Целия ден мама палува като дете, а аз бях щастлив, защото беше само с мене. Нека си призная, винаги я ревнувах от сестрите си. Понякога дори най-малките изрази на нежност към тях ме довеждаха до раздразнителност и злоба. Може би това е проява на прословутия Мутеркомплекс на съвременните философи, а може би и предчувствието, че много скоро ще загубя майка си, която не ми беше само кръвна родителка, а и най-добър, най-нежен, най-сърдечен приятел. Наистина, тя беше най-съвършеният ми приятел. През живота си се сближих с много хора, с много добри хора се сприятелих и обикнах, но почти от всички получих само горчивини и разочарования. Само безкористната дружба на мама ми остана вярна до смъртта й, а и след това, когато споменът за нея ме е спасявал от много и много беди, в които странната ми духовна природа ме е тикала със затворени очи.
Мама беше малка женичка. Не ниска, а малка. Миниатюрна. Дори с високи токове ми стигаше до рамото, а двете й ръце се събираха спокойно в мечешката ми лапа и то, когато бях още седмокласник. И досега се чудя как тази женичка успя да роди такива великани, каквито сме всичките й деца.
Вечерта, след разходката на лозе, мама имá температура, кашлицата я мъчи много, но духът й беше бодър и свеж, сякаш се бе изкъпал в спомените й за детинството с ароматната вода на последната предсмъртна баня. Седях до леглото й почти цялата нощ – разговаряхме като хлапаци, останали без надзор.
Баща ми го нямаше в къщи, а сестрите ми и малкият ми брат бяха останали на лозе с братовчедите. Чудесна, наистина чудесна вечер прекарахме. Не ни пречеше температурата, не ни пречеше кашлицата, не ни пречеше нищо. Говорихме небивалици, весели глупости, прочетох й някои свои стихове (разбира се, любовни), на които тя се смя от сърце и аз за пръв път не се почувствах обиден на базата на поетическия си дар, макар да бях странно чувствителен на тази тема.
Мама имаше дивен дар да разказва с онази поетическа простота, която съм намирал или у много неуките, или у много учените хора. А тя беше учена. Беше прочела толкова много, че беше надминала със знанията си доста висшистки и пансионски възпитанички. Не случайно мои съученици, които бяха разговаряли с нея, ме питаха сетне къде се учила и какво е завършила. В такива случаи най-безцеремонно лъжех, че мама е учила в един пансион в Русия. Бях много глупав още, за да разбера, че с по-голяма гордост можех да заявявам на другарите си, че мама е свършила само четвърто отделение и че знанията си е добила с много труд и божа дарба. Ех, маниашка момчешка гордост!
Лъжата с руския пансион минаваше много леко, защото мама наистина четеше спокойно руски и всички руски класици познаваше в оригинал. Тя знаеше добре и гръцки. Когато баща ми и баба Марийка говореха гръцки, за да си кажат нещо, което ние не трябваше да знаем, мама отговаряше на разговора им, но винаги на български. Тя бе болезнено влюбена в български език и въобще в българщината. Аз съм наследил тези й качества. И сега ми е тежко, че мама я няма при мене, за да мога да й чета народно творчество дълго-дълго, докато гласът ми пресипне и очите ми се овлажнят от красотата на българското художествено съкровище. Така й четях Славейковата „Книга на песните”, когато беше в последните си дни. И помня колко я радваше тази прекрасна книга, как ме караше по 10 пъти да я препрочитам „Ни прела гора, ни ткала” или „Мануил майстор чешма градеше” и как ме е викала:
- Защо ми е Сафо и Пиндар, когато ние имаме такава хубава поезия с толкова музика и образи?

От мама съм наследил и своя интерес към миналото, но не към сухото историческо минало, описано в учебниците, а в оживената история, която възкресява хората и събитията, а не ти разправя за мъртъвци с хладнокръвността на прислужник в морга.
Бях още твърде малък, когато мама ми разказа историята на Кел-Тодоровия род, от Мечка-махала в Русчук, сиреч собственото си родословие по майчина линия. Тази история толкова ме заинтересува, че във второ отделение написах един роман за Кел Тодор. Интересен роман беше той, но за жалост – пропадна. Къде и как – сам не зная. А интересен беше поне по външния си вид, защото съдържаше цели десет глави и се простираше върху седем страници от тетрадка с тесни и широки редове. На осмата страница (като че ли сега я виждам!) беше нарисувана с едри букви думата „край”. Да си призная, дълго съжалявах за изчезването на този ми ръкопис, но преди шест години загубих интерес към него, защото видях романа, който беше написал осемгодишният ми приятел Боби – син на Елин Пелин. Този роман се заключваше само в 4 страници и при това действието се развиваше не в Русчушката Мечка махала, а отначало в Мексико и после в Лондон.
При това се сетих, че мога да възстановя историята, слушана от мама, защото тя ми я разказа тъй живо, че и подир сто години не бих могъл да я забравя. Разбира се, едва ли ще успея да я преразкажа толкова майсторски, но и да не смогна, пак трябва да го сторя, защото Кел Тодоровият род е най-старата проучена точка от генеалогичното ни развитие.
В края на по-миналото столетие град Русчук е бил още обграден по средновековен маниер с дълбок ров. Следи от него и до сега личат при Дунава, тъй наречения „дълбок път” и зад мелницата на Алекси Митев към гара Халта; част от железопътната линия минава през него. Този ров, наречен Митириз, е вървял от дълбокия път, през градината зад халите, сетне по булеварда на пернишкия пазар, оттам край черквата „Всех Святих” и гробищата, завивал малко на югозапад, провирал се е в полите на Левент табия и се спущал към река Лом, малко по-горе от сегашните флотски казарми. В окръжността, образувана от този ров, река Лом и Дунава се затварял градът – европейското и консулско Руси, разделено на четири махали: край Дунава – махала „Ваеш”, чорбаджийският квартал и чашрията; на югоизток от него „Еврейската махала”, оттам на юг, дори до самия Лом – „Турската махала”, а на изток от трите тях – „Гирдапа”.

Вън от рова са се намирали покрайнините на града в съвършен първобитен вид, нечисти и неуредени, застроени сега с превъзходно планирани и благоустроени квартали. Само една от сегашните покрайнини на Русе може да напомни за някогашните квартали извън Митириза. Това е сегашната циганска „Селемет махала”. Но и тя е по-добре уредена от махалите преди 180-200 години, защото е застроена с къщи. А през времето, за което започнах да разказвам, крайните квартали са имали само бордеи.
Който не е виждал бордеи, мъчно може да си представи какво жилище е то. Аз имах случай да видя цяло бордейно селище в Сърбия и останах като поразен. Не допусках, че през двадесетия век ще се намерят хора да живеят в такава обстановка.
Бордеят е една яма, изкопана 2 х2 ½ метра в земята. Най-често е такава и ширината, и дължината. На тази купчина яма са наредени греди, а над тях е постлан прътов плет, затрупан с две педи дебел пласт глина. Глината се натрупва мокра и като изсъхне, се превръща на истинска тухла. В средата на този покрив е отворена една кръгла дупка, която служи и за прозорец, и за комин. В бордея се влиза през едната страна или през отвор на покрива с дървена стълба, или посредством една по-малка яма, издълбана на една от страните. Това жилище няма никакви врати и прозорци, защото няма и къде да се поставят. Входовете се затварят с козяци. Вътре е винаги тъмно и винаги влажно. Земните стени са постоянно мухлясали и смрадният въздух задавя.
Край бордеите не се садят никакви дървета, защото корените им могат да влезат неканени в жилищата, а цветя и зеленчуци не могат да виреят, защото трябва да бъдат поливани, с което би се увеличила и без това прекалената влага.
Изгледът на бордейното селище е повече поразителен отколкото неприятен. Неприятен всъщност не може да бъде, защото над земята, обрасла с нисък тросек или покрита със сняг, не се вижда нищо. Селището, което видях в Сърбия, ме порази по това, че пътувайки из една гъста гора, излязох на грамадна гола поляна, която пушеше на всеки 5-6 метра. Това бяха бордейните комини.
Такъв ще е бил изгледът и на Мечка махала преди 200 години, а и по-сетне, докато Митиризът не е престанал да разделя града на вътрешен и външен.
През 1806 година Мечка махала в бордея на чивчията Георги Табанчанина се родило момиченце. Бащата, според обичая на него време, не се заинтересувал много за дъщеря си, както би сторил, ако би му се родило момче. Чисто и просто повдигнал рамене и отишъл в първата кръчма отвън Митириза да се почерпи с някой от съседите си чивчии, за да бъде късметлия новороденото. Детето е останало до дясното рамо на майка си и с мъчение задишало тежкия бордейски въздух. Бабата – т.е., прародителката на сегашните акушерки, която се е задържала и до днес из някои наши селца и колиби, шетала около родилката и изведнаж я запитала:
- Как ще го кръстите, мари Йорданке?
- Ох, знам ли, бабо Василке? Лежа и за това мисля! Досега две ми умряха, та не знам...
- То е от името! – отсякла архаичната гинеколожка, без да се замисли за мрачината на бордея, за влагата и за смрадния въздух. Всичко е на името! Да го кръстиш на умрял човек , кой знае дали не ще си го поиска и току-виж, прибрал го Господ... Да го кръстиш на жив – все едно, може на някой хаирсъзин името да вземе...
Баба Василка може би се е ласкала от мисълта, че детето ще понесе нейното име и занятие на почтена съпровождачка на идващите от небитието, но майката се размърдала и отвърнала:
- Права си. Затова по-добре да питаме поп Ивана.
На четирийстия ден от раждането си момиченцето получило име Елена. Поп Иван, баща на прочутия по-сетне поп Иван Кейманджата, който погребвал всички революционери и ги изповядвал под бесилките, не е бил запознат с класическата древност на Елада, не е бил чел Омира и съвсем не е знаел бурните приключения на прекрасната Елена. Но запитан за съвет как да се кръсти едно момиченце, чиито предшественици са умирали от нищо-си, постъпил най-практично: отворил календара си и запитал:
- Кога се е родило хлапето?
- Преди 39 деня, очке! – отвърнала баба Василка. – Майка му утре ще дойде да си чете за четиристе, та ще трябва и името му да се знае... както е редно.
Тогава очката върнал календара с 39 дни назад – точно на 21 май стар стил и прочел:
- Царица Елена и цар Костадин, то ще рече, могат да го кръстят лапето я Елена, я Костадина. Бог им посочва с промишлението си две имена, а те да си изберат.
Поп Иван взел двата гроша, потрил ги по брадата си, без да го забележи баба Василка и я изпроводил до пътната порта.
Майката Йорданка, като чула името Костадина и изтръпнала, защото познавала една Костадина Кривата – баба на Андрея Газчията, когото аз помня, като огласяваше русчушките улици с вика си: „купете си виделе! – купете си газоооо!”
- Не! – викнала тя. – Ако и ще и този пукник да умре, не го кръщавам Костадина! Не искам да ми се смее цялата Мечка махала, че съм намерила да кръстя детето си на името на оная, хем крива, хем устата циганка... Не! И туй-то!
- Кръсти го тогава Елена, - казала баба Василка, която предпочитала името Костадина, защото тъй се викала една от снахите й, с която най-много се спогаждала.
Така дъщерята на чимчията Георги Табанчанина сдобила благородното име Елена. Дали е била прекрасна като древната си съименица, всички можем да се съмняваме, защото спокойно можем да твърдим, че както от фасул и армея не изниква фея, така и тя не може да роди в бордея. Едно е истина обаче, че Йорданкината Елена донесла късмет на семейството си.
Баща й, който се занимавал със земеделие и бъчварство, започнал да печели добри пари; посдружил се с Тончо Поставчията – баща на великата Баба Тонка – и с Чобан Андрей, да овчарстват в голям размер и успял да забогатее толкова, че когато умрял внезапно в 1816 година, оставил на вдовицата си и трите си невръстни сирачета 17 дюлюма лозе, 700 дюлюма орна земя и 40 минца австрийски чисто злато – жълти жълтички.
Скръбта по съпруга дали е мъчила младата вдовица или не – историческите ми сведения не са пълни. Не мога основателно да мисля, че е страдала доста, защото тогавашният морал не ѝ е позволявал да използва голямото си богатство в Ривиерата с някой добър приятел, а в Русчук на вдовиците и сукманите им са били душмани.
Над всичките нейни грижи както за голямата кърска работа, така и за жълтиците, които на три пъти на ден трябвало да крие тук и там из бордея, за да не ги намерят малките им двама палавници, пуснали се приказки, че е богата и съседите честичко виждали съмнителни хора да се навъртат нощем край бордея ѝ.
Не било лесно да се заварди от хайдути. Наистина, вечер спяла с брадвата под дюшека и огънят под каминната дупка на бордея горял и зиме, и лете, та вероятният крадец да падне в него и да се изпáри..., но това били предпазни мерки с твърде малка ефектност.
Минали две години страхове и грижи, които побелили косите и макар да била само 30-годишна. Още една жестока напаст я постигнала. През 1818 година, по динно време, умрели от тежката болест и двете ѝ момченца. Останала тя сама с 12-годишната Елена, която ѝ била и син, и дъщеря.
Сега вече трябвало да се измисли непременно нещо сериозно.
Сериозното нещо обаче го измислил Юрданкиният съсед, Чобан Андрея. Една привечер той изпратил да я повикат в неговия бордей и без дълги уводи, направо, - простичко, откровено и казал:
- Слушай, Юрданке, в твоя бордей мъж трябва да има! Не можеш ти – слаба жена, нито къщната работа, нито къра да гледаш, нито жълтиците да си овардиш. Мене ме слушай! Аз бях ортак на мъжа ти, Бог да го прости, дълг ми е да се загрижа и за тебе...
- Повторка ли да стана? – почти изплашена отвърнала Юрданка. Да пази Господ! Може ли да прежаля Георгя и да взема друг мъж да господарува на неговото имане? Грехота е и да го помисля, бате Андрея!...
- Не ти казвам да повториш! – изръмжал Чобан Андрея и поклатил глава. – Не ти казвам да си вземеш мъж, ами зет! Разбра ли ме ти мене? Дъщеря имаш – ще вземеш зет и ще ти влезе мъж в бордея.
- За Елена ли? – изумила се Юрданка. – Ами че тя е още дете, бе бате Андрея... Хич бива ли? Едва 12 години свърши. Съвсем дете...
- Бива, щом аз казвам! – троснато отвърнал мъжът и добавил. И момчето, което съм избрал, е много добро. От три години от хляба ми яде, та съм му научил и зъбите. С такъв зет ти за нищо няма да имаш грижа.
Помирена вече с предложението, Юрданка запитала:
- Кое е това момче?
- Наш Тодор – ратаят ни: добър, кротък, умен, работлив – моята работа гледа като своя, но ти сама помисли как ще гледа твоята, като ти стане зет!
- Ами къдешно е това момче?
- Балканджийче е, откъм Габровско. Сираче е – няма нийде никого. Разбираш ли ме ти мене? Тодор е тъмко момче за твоята дъщеря... Па и имането ти ще запази!
Моята прабаба Юрданка се замислила над съвета на доброжелателния съсед и справедливо се загрижила. Въпросът за омъжването на Еленка, на хваленото и прехваленото момче, се явил като единствена застраховка и срещу зли люде, и срещу лошави одумки.
И сватбата станала.
Какви са били тогава церемониите и обрядите пред, при и след венчавката – не знам, но допускам, че дивашкият култ към девствеността и нейното безсрамно разкриване пред полупияните сватбари не ще е била на най-задно място, щом и до днес по някои нашенски краища този култ играе първенствуваща роля. Някъде се достига дотам, че селяните се обзалагат на пари дали момата ще бъде девствена или не.
Не мога да допусна обаче, че моята прабаба е дала на сватбарите основание за дюдюкане и присмехи, защото не вярвам да е имала предбрачно приключение, щом се е венчала на 12 години. Нещо повече – това вече го знам положително от баба си – две години след венчавката си щастливата невяста продължавала да играе с другарките си на кукли и кокалчета, докато съпругът й се завърне от работа.
Споменах за играта на кокалчета и веднага реших, че трябва да поразкажа неща за нея. Сега тази игра е вече изхвърлена изцяло из забавленията на градските деца, а полека-лека изчезва и из селските дворове и язлъци. По-рано обаче (трябва да предполагаме, че от най-старо време) в дните на детството ми ловкостта в хвърляне и обръщане на кокалчетата (взети от коленете на задните агнешки крачета) създаваше спортната популярност на девойчетата. В това отношение сестра ми Надя се ползваше наистина със завидна популярност. В играта на кокалчета тя беше едва ли не градски шампион и поддържаше тази си репутация с такъв тренинг, че биха й завидяли дори съвременните спортни звезди. Като че ли сега я виждам да играе на язлъка, на втория кат самичка, - да, наистина самичка!! Да подхвърля разноцветно боядисаните кокалчета, да ги следи с очи и бързо, бързо да дъвче „дъвката” си, която тогава носеше турско, не непоетично название: сакъз. Ето: така виждам сестра си Надя от оново време и като разсъждавам върху семейната история и подлагам на критика фактите и събитията, намирм, че нейният шампионат в играта на кокалчета е чисто и просто атавистично проявление, онаследено от прабаба ми. В биологията тези случаи са отдавна известни. Това ми потвърди и професор Стефан Консулов – един безспорно световен капацитет.
Аз не съм наследил това бележито качество на прабаба си Елена: никога не можах да науча играта на кокалчета; когато подхвърлях някое, то неизбежно падаше зад гърба ми.
Да се върна на разказа. Ако съдя по ловкостта на сестра ми, нашата прабаба е била забележителна майсторка, може би първа в Мечка махала, а и в целия прекрасен стар Русчук. Не нейното спортно могъщество се сломило пред назадничавостта и предразсъдъците на тогавашното общество, което намирало, че спортът не е подходящо занимание за омъжена жена, макар тя да е на детска възраст. Мъдрословните натяквания на съседките и не дотам приличните закачки на съседите затворили за Елена тясната вратичка на бордея и дружките й можели да я виждат само рано сутрин или привечер, когато с кобилица отивала на чобан Андреевия кладенец за вода. После животът сам се превърнал на бъбрива съседка, защото Елена понесла в утробата си любена рожба, а тъй било съвсем неприлично почти греховно да се показва пред хората.
Не знам кое е било първото дете на прабаба ми. Помня, че мама имаше поне една дузина лели и вуйчовци из русенските села. Аз зная само баба си Дана – кръстена на прабаба ми – и то си я спомням винаги в съпоставка с баба Марийка – майката на баща ми. Детските ми очи правеха тази съпоставка в полза на последната, но сега разбирам, че съм се заблуждавал.
Да! Сега зная, че не всякога хубаво гледжосаното отвън гърне съдържа мед. Нещо повече: сякаш тъкмо в такова гърне се крие отрова или прах от непознат мъртвец, или просто нито едно нищо – едно Айнщайновско „нищо”, пределно дори в относителността си. Сега отлично, от опит научих, че блясъкът на едно изискано благоприличие най-често прикрива хитра пресметливост и лукаво притворство и че под грубата и пряма простота на един простоват човек може да блести елмазът на най-възвишеното чистосърдечие. И тази проста, но мъчна истина научих не от съпоставката на двете мои прародителки, а от десетки и стотици хора, които болезнено ме парнаха в живота. И за едните, и за другите ще има още много да си спомням. Нали за тях и за парванията от тях пиша тази книга?

Заедно с детската ръчичка на дванайсетгодишната си булка Тодор получил и торбичката с жълтиците. Те го изплашили повече дори, отколкото изплашили тъща му, когато ги получила от умирающия си съпруг. Блясъкът на толкова много злато замрежил погледа му: даже над джамлъците на русчушките сарафи той не бил виждал толкова жълтици, събрани на едно място.
- Тези пари са за тебе, Тодорчо, - казала разнежената му тъща, но побързала да прибави съобразително – и за Еленка.
Тодор ахнал изненадан и едва намерил сили да отговори:
- Защо са ми на мене тези пари, мале? Защо ми е това тежко имане? Ти ги скрий! Скрий ги, та подир година може да ни потрябват. Аз пак ще си карам аргатуването: с него припечелвам и за трима ни...
И вместо да вземе богатата зестра, както биха направили всички сегашни младежи още преди сватбата, той сам пуснал в торбичката и собствените си спестявания: една мека жълта махмудия и няколко бели грошчета.
Наистина парите потрябвали подир някоя и друга година. Някакъв разорен турски първенец продавал своите хубави ниви и лозя. Юрданка изкопала от единия ъгъл на бордея жълтиците, които били вече в гърненце и само с една част от тях Тодор станал собственик на значителни бейски имоти.
Вече и дума не можело да става за аргатуване. Тодор имал толкова земя, че сам си наел аргати. Затова пък бордеят станал неудобен. По тогавашния обичай, па и сега е още така – аргатите живеели в дома на земевладелеца. А в бордея това било невъзможно.
Още веднаж Юрданка разкопала с теслата ъгъла на бордея и извадила гърненцето. Тя гледала малко скъпернически на намеренията на зетя си, но сама се утешавала с мъдростта, че заровена пара и крадец я краде, и плесен я яде.
Скоро над древното жилище, където всяка пролет цъфтяли на воля великденче, овчарска торбичка и лай-лай-кучка, се струпала грамада от дървета, камъни и кирпичи. Дошли майстори от Писанец – мерили, кроили, правили, стрували и започнали да строят къщата.
- Дали ще стане нашата къща като чорбаджи Андреевата? – запитала една вечер Юрданка и в ума си видяла наскоро построената къща на съседа, която основателно будила завистта и със своите новички червени керемиди.
Като чорбаджи Андреевата ли? Засмял се полуподигравателно Тодор и повдигнал рамене. – Ако ще е такава – хич да не е! Сто пъти по-хубава ще я направя; едничка ще е в Мечка махала! Ще бъде като къщите във Вароша и Гирдапа... може и по-хубава да бъде от тях!...
Елена не взимала участие в разговора. Тя кърмела второто или третото си дете, макар сама току-що излязла от детските си години. Защо й трябвало да се меси в тези важни разговори, от които не разбирала нищо? Стигало й съзнанието, че скоро ще стане една от най-личните гражданки на махалата, че има умен и способен мъж и че Господ й помага. Това задоволявало всичките й женски мечти.
А Господ действително помагал на Тодора. В ръцете на предприемчивия българин бейските имоти започнали да дават такъв доход, че изненадали и самия им млад собственик. Нива след нива, лозе след лозе – растял имотът на Тодора, който вече минавал за един от първите по богатство махленци. За тази му репутация допринесла и къщата на два ката – една от десетината къщи в Мечка махала сред зеленото рамнище на бордеите.
Тя била към улицата. От едната ѝ страна се издигала висока гивгирена порта с малка вратичка отстрана. Малката вратичка водела към долния кат и стълбата за язлъка. Голямата порта пък отвеждала в стопанския двор, където били оборът, плевнята и дългият навес за сечивата и уредите: зелената каруца с пружини – разградска направа, двата постава, изписани по дъната с жълти и пембени лалета, волската кола с три чифта различни ритли и още много – почти неизброимо много предмети, които наглед са нищо и никакво, а без тях земеделецът се чувства без ръце.
И къщата, и дворът блестяли от чистота, защото Елена, макар да имала половин дузина деца, била пъргава и уредна за десет и от тъмно до тъмно не подвивала крак да седне за почивка.
Юрданка цъфтяла от радост. Дните ѝ протичали в неспирни благословии. Благословяла всичко: деня, в който чорбаджи Андрея я посъветвал да даде дъщеря си на ратая му Тодор, и чобан Андрей, и Тодор, и внучетата, и всичко, което я ограждало.
Останала вдовица толкова млада, тя намерила и собственото си щастие в щастливото семейство на своята дъщеря. Най-хубавото ѝ развлечение били цветята. Градината ѝ с право се славила из целия град.
Още като пукнела пролет, по прозорците на горния кат се разцъфтявали зюмбюли. Вън мартенският студ и виелици карали хората да се гушат в кожусите си и да треперят, ала пъстрите кичести зюмбюли от прозорците им се усмихвали насърчително:
- Не се плашете от баба Марта! Тя фучи и студи, защото е стара, опърничава и зла. Но скоро ще си изпее песента. Ние вече разцъфтяхме – пролетта идва след нас”!
Градината на Юрданка била тъкмо пред язлъка. От пътя я отделял нисък стобор, тъй че минувачите можели да ѝ се радват и да пият дъха на разнообразните ѝ цветя. Всеки минувач се позапирал, усмихвал се и прошепвал:
- Ех, да са живи и здрави стопаните на тази къща, дето са направили толкова хубава градина, та да се радва кой отде мине!
Юрданка чувствала благословиите и удвоявала старанието си да подрежда и да разхубавява своята градина. От ранна пролет там разцъфтявали парички и мушанки, сетне лалета и шибои, сетне ружи и камшици и тъй... чак до късна есен, когато сланата попарвала гергините и посребрявала своето любимо цвете – димитровчето.
Сега димитровчетата са облагородени: цветовете им са по-едри, по-кичести, с по-тънки и дълги листца. Наричат ги хризантеми и ги смятат въобще за най-елегантните цветя. Да, цивилизацията е направила много нещо за тях и от тях: облагодетелствала ги е с това високо окачествяване, ала бедната цивилизация е постигнала този им светски успех с цената на най-скъпото им качество – аромата. Хиляди благородни и премирани по градински изложби хризантеми не могат да благоухаят както едно едничко цвете – димитровче. Чуден е този парфюм на осланена гора, на свеж зимен въздух и на влага, в който има – както никъде другаде – изразена есенната мъка, спокойното и безропотно примирение пред смъртта, която идва със снежния саван на зимата, за да погребе цялата вселена. Тъкмо затова димитровчето е любимо цвете на туберкулозните и поетите. Но става дума за истинското димитровче, а не за неговите хайлайфни посестрими – хризантемите.
Мама много обичаше парфюма на димитровчето. Обичам го и аз. Толкова го обичам, че никога не съм отминавал повяхналите бедни жени от крайните квартали, които го продават по булевард „Цар Освободител” от Ректората до Орловия мост, почти до средата на декември.
Мястото му е да кажа, че и мама имаше изключителна слабост към цветята. И тук се намесва пак биологичният закон за онаследените качества.
Лошото е, че ни един от нас не онаследи поне малко от качествата на дядо Тодор. Всички останахме сиромаси (освен леля Гица – най-голямата мамина сестра) и то горди сиромаси. Наистина, руската пословица твърди, че бедността не е порок, но някой острорумник сполучливо добавя, че въпреки непорочността ѝ, тя си остава голямо свинство.
Моят прадядо Тодор никога не би изпаднал в таково свинство и Господ му помагал. От ратай на чобан Андрей той станал собственик земеделец, сетне богат земевладелец и с основание понесъл почетна представка към името си: от Тодор станал чивчи Тодор – човек, почитан и уважаван, избран макар и неграмотен за настоятел на черквата „Света Троица”.
Чивчи Тодор живеел по образеца на всички тогавашни първенци и навярно не би оставил никакъв спомен за себе си да просъществува по-далеч от паметта на най-първите му внучета, ако случаят, който обича да си играе тъкмо с най-хрисимите хора, не бил захвърлил и него в едно събитие и по такъв начин го направил популярен за дълго време, та дори и до днес.
Ето го самото събитие:
По тогавашната мъжка мода се носели перчеми – един дълъг кичур коси, оставен сред темето и навеждан на една или друга страна, според вкуса и благообразието на носача си. Останалите около перчема коси били грижливо бръснати на всеки две седмици.
Една топла юлска привечер – било пред празник – Тодор отишъл да подреди перчема си у Али-ага, най-видния берберин на Мечка махала. Той седнал на хладина под ореха, пред берберницата и се отдал на сладостна почивка и самосъзерцание, очаквайки реда си. Дневната кърска работа така го изморила, че той задрямал, унесен от приспивното бръмчене на мухите и вероломната женска глъчка, долитаща от чобан Андреевия кладенец. Лекото замайване се превърнало в здрав равномерен сън, чието съдържание никой в рода ни не знае, защото и сам чивчи Тодор го забравил, подгонен от хумористично нещастния случай.
- Сега е твой ред, чивчи Тодоре – казал любезно Али ага и размахал съмнително бялата кърпа, за да прогони мухите, които кокетливо се въртяли около огледалото.
Тодор скочил сънен и бързо се упътил към бръснарския стол, от който току-що бил станал някакъв невзрачен човечец с нечист фес и одърпани дрехи. Човекът платил с една сигурно не много голяма монета, защото Али ага не му благодарил и бързешката се отправил към Дунава, скривайки се облака златен прах, вдигнат от играещите на улицата хлапета. Чифчията седнал на стола и два-три пъти шумно се прозинал, за да прогони съня, а русчушкият Фигаро завил кърпата около врата му и старателно започнал да сапунисва главата. Но едва теглил веднаж бръснича и Тодор скочил, блъснал го и изревал неистово:
- Стой, нещастнико! Този, когото бръсна преди мене, беше келяв и ти искаш да прихвана неговия кел! Ах, ах, аз окаяният!
- Няма такова нещо, чивчи Тодоре! – оскърбено кряснал Али ага. – Здрав беше човекът. Келяв човек в моята берберница не влиза!...
Но Тодор не го дослушал, а със запенена от ужас уста изхвръкнал на улицата и се спуснал към кладенеца. Жените се разпискали и пръснали настрани, а нещастникът се отпуснал на колене до локвата и започнал да трупа на главата си тиня.
- Ох, дано тинята ме спаси! Дано!
И изпоцапан, разтреперан, с подгъващи се колене си отишъл в къщи.
Разбира се, никакъв кел не е имало и главата на Тодора запазила благородния си перчем, обаче името му моментално се видоизменило: от чивчи Тодор той станал КЕЛ ТОДОР.
Разправих така подробно произхода на Кел-Тодоровия род, първо , защото още като почнах да пиша тази книга, обещах на себе си да бъда съвсем прям и откровен, и второ, защото името на Кел Тодор е свързано с един мой детски спомен, първоначално тъжен, а после – не знам как да го окачествя...
То беше в дните на първите ми крачки из чудесната градина на науката – истинска райска градина, в която ябълчевото дърво е заменено с буквар, ролята на архангела се изпълнява от мършав учител с оръфани ръкави и крачоли.
Нашият Архангел се наричаше Димитър Добрев и упражняваше богоблагословеното си дело в райската градина „Основно училище Поп Нил”. Когато пораснах, разбрах, че бил добър учител и добър човек, че първото ми огорчение – тъй да се каже, в обществото, е било причинено само от мен и съм го получил съвсем заслужено, но тогава бях толкова потресен, така душевно разбит! Ах, ах! Ако не беше майка ми, сигурно бих се самоубил. Поне това беше намерението ми.
Аз знаех да чета и да пиша тъкмо три години преди да тръгна на училище, още като петгодишно дете. Това непостижимо за много хора, включително и баба Марийка, изкуство, възприех съвсем леко, на шега от сестра си Надя. Тя ми разкри глъбините на науката, изразени в нейната изходна точка: азбуката. Оттам насетне работата тръгна леко и на 6 години вече четях не само Надините учебници, но и учебниците на най-голямата ми сестра – Мими, която беше влязла в гимназията. Съгласете се, че след толкова знания и образование, след като имах почерк и на края на подписа си можех да правя завранкулки, напълно безмислено беше да уча в първо отделение: точка, чертичка, колелце, луличка. Пишех тия работи добросъвестно, само от добрата домашна дресировка, но помня, че още първата седмица бях прочел буквара си, а през втората прочетох читанката на едно момиченце от трето отделение.
Инцидентът между мен и учителя, когато се намеси прякорът на прадядо ми, се разви в едно сиво, мъгливо октомврийско утро, което поначало не предвещаваше нищо хубаво. Злополуките започнаха още рано сутринта, когато баба Марийка ме събуди.
- Хайде, Зарчо! Хайде, баби, че ще закъснееш за училище! Я виж кое време стана! Сестрите ти вече закусиха...
Разтърках сънливите си очи, седнах в леглото и започнах ежедневната разправия:
- Ех, безсърдечни хора! Нямате милост за пара! Кое време станало. Навън още е тъмно, а тя ме буди за училище... Лоша баба!
- Какво ми е лошото, бре баби?
- Характерът! – отвърнах аз. – Имаш лош характер, щом будиш хората посред нощ! Разбра ли?
- Ами сестрите ти вече закусиха...
- Ако сестрите ми са луди и аз ли трябва да полудявам? Нека посред нощ да ходят в училище!... Тях не ги карат да учат глупости, а пък мене...
Бях готов отново да си легна за ужас на баба Марийка, но мама влезе в стаята и само ме погледна с извити вежди:
- Е?
- Ще стана, де! Ще стана...
- Трябваше да го направиш без много приказки.
Не отговорих, защото вече бях се разсънил. Станах и започнах редовното търсене на единия чорап, който по разписание всяка сутрин изчезваше. Стаята беше студена и аз подскачах на босите си крака, проклинайки любимия си котарак – единственото живо същество, което можех да проклинам, когато се ядосвах.
Чорапът бе намерен в единия крачол на панталона ми.
Сетне дойде миенето, но този път то ми беше приятно, защото кухнята беше топла, водата хладка, приятна, предразполагаща.
Но закуската, тази противна закуска с препечен хляб, чисто масло и мед и мляко – една голяма чаша мляко. О, ужас! В действителност тя беше най-обикновена порцеланова млечена чашка, но мен ми се струваше огромна. Намерих, че е по-голяма от чашите на сестрите ми, макар да бяха от една дузина.
И досега не мога да проумея защо нито едно дете не обича да закусва сутрин. Предполагам обаче, че това се дължи на факта, дето всички родители карат децата си силом да се хранят. Защо аз не обичах да закусвам – не мога да кажа, ей богу, не намирам никакво основание. Но не обичах – особено млякото. И много често „огромната” чаша почти пълна се изливаше в мивката или в паничката на котарака, който тлъстееше и заглаждаше косъма си за смоя сметка.
Тази сутрин, за жалост, не можеше да се направи нищо с млякото, защото мама седна при масата срещу мене и сама започна да ми маже масло на хляб, на дебел пласт... Ясно беше, че този ден няма да ми тръгне на добро.
След закуската – тази ужасяваща инквизиция, тръгнах за училище. То не беше далеч от къщи, но пътят минаваше край Дунава.
О, този хубав Дунав, този прекрасен Дунав! Моят Дунав!
Винаги съм се заплесвал по него, но този ден се заплеснах много повече, защото бях ядосан от изпитото мляко, защото утрото беше сиво и мъгливо и защото тъкмо по това време над куршумената спокойна вода се плъзгаше един керван от шлепове, теглен от малко параходче. Горкото, така се измъчваше да изтегли срещу течението грамадния си товар, че от сърце го съжалих. Дори си казах:
- Ако бих бил параходче, непременно щях да отида и помогна вместо да пиша в тетрадката разни излишни знаци!
Мисълта за писането ме накара да забързам за училището, но недостатъчно много, за да стигна навреме.
Когато стигнах, учителят вече преподаваше на черната дъска. Той ме изгледа строго:
- Закъснял си, а? Домързяло те е да станеш навреме като добрите ученици! Седни си на мястото!
С израз на оскърбена невинност седнах на чина си и загледах черната дъска, която свързах с черната съвест на всички тези безжалостни хора, които бяха ме заробили с това редовно ставане, ходене на училище и пр. Всичко трябваше да върша под часовник, по разписание – сякаш бях влак и закъснението ми би предизвикало катастрофа...
Учителят продължи да преподава:
- Сега, деца, ще напишем една наклонена чертичка.
И я написа с тебешира.
- До чертичката ще завъртим едно колелце.
И го завъртя.
- До него ще сложим една кукичка.
Сложи кукичката и се обърна към учениците с израз на такова възхищение, на такъв ентусиазъм, че заслужаваше да се просълзи човек от умиление, като го гледа.
- Е, деца? Виждате ли? Така написахме буква, която се чете...
- Аааа! – изревах с цяло гърло аз.
Гласът ми проеча така неочаквано, че учителят подскочи и изтърва тебешира.
Горкият, добрият Илия Добрев! Сега разбирам каква пакост му бях направил. Разсипал му бях цялата лекция, унищожих му дидактическия план, провалих му методичната единица. Всичко отиде по дяволите, но аз бях безкрайно горд със знанието си. Самодоволният ми изглед сякаш казваше:
- Виждаш ли, старче? Можеш колкото щеш да се мусиш, че съм закъснял, но що се отнася до буквата – две не можеш да ми кажеш. Не само твоето нескопосно „а”, ами цялата азбука да ми напишеш, ще ти я прочета отпред назад и отзад напред! Защото мене не са ме интересували твоите чертички и кукички, а четенето и писането. И ги зная тези работи изтънко... Поклони се сега, намръщений господинчо, и признай моите знания!
Но учителят не направи нищо подобно. Със свиреп жест той ми посочи вратата и крясна така, че ми се обърна сърцето:
- Вън, келеш проклет! Вън! Веднага си иди в къщи!
Без да кажа думичка, аз си грабнах тетрадката и молива и с наведена глава излязох из стаята.
Как се е оправил учителят с пропадналата методична единица – не зная, но отлично си спомням, че никога до тогава не ми беше нанасяно такова оскърбление публично. И защо? Защото знаех буквата и я казах... Не! Не затова, а защото ме мразеха всички и се чудеха какви мъки да ми измислят!
Сърцето ми се свиваше от болка, очите ми се пълнеха със сълзи, но аз не плачех, не исках да плача, не биваше да плача, за да не ми се смеят хората. О, хубава младенческа гордост! О, неповторим стоицизъм на осемгодишен хлапак! Какъв небивал героизъм се изисква да задържиш сълзите, когато те се събират в кладенчетата на очите ти и те карат да подсмърчаш! Пред това дело подвизите на Муций Сцевола, Джордано Бруно и Савонарола изглеждат детски капризи... Така е! Нека всеки си спомни добросъвестно детските години и ще се убеди, че е така.
Особено обидно ми звучеше прозвището „келеш”. Не знаех какво точно означава и тъкмо подир това обидната му стойност се удесетворяваше.
Минавах покрай Дунава, но не се заплесвах... Мисловният ми поглед беше насочен навътре в душата, а не към обстановката около мене. Изведнаж си спомних стихотворението за един удавник, което сестра ми Мими учеше наизуст. Не го разбирах и не ми харесваше много, но за сегашното ми настроение беше съвсем подходящо. Тъй ми се пощя да сляза долу на брега и да се хвърля в оловената вода. Стана ми студено при тази мисъл и още повече се напълниха очите ми със сълзи.
Да? Ще умра и тогава всички ще разберат колко несправедливи са били към мене... Но, Боже мой! Кой ще се крижи за котарака ми? И мама? Колко ще е тъжно на мама!...
Мисълта, че мога да причиня скръб на мама, ме доведе до отчаяние. Наистина, не бе ми възможно да извърша нещо, което би я наскърбило. Тя никога с нищо не бе ме огорчавала; вярно е, че сме имали малки недоразумения, при които страните и ушите ми са почервенявали, но винаги след зряло обмисляне на някое такова недоразумение съм се съгласявал и признавал, че мама е бивала права. Затова в никой случай не би следвало да се удавя и да причиня на мама мъка.
Почти тичешком се упътих за дома. Трябваше да видя мама, незабавно да й разкажа как бе обидено и обругано нейното добро и възпитано момче! Тя щеше да ме разбере и утеши...
Мама се изненада, като ме видя по никое време да се връщам от училище.
- Защо си идеш толкова рано?
Сдържаните дотогава сълзи се изляха в стихиен пролетен поток. Разтърсван от ридания и прекъсван от хълцания, смогнах криво-ляво да ѝ разкажа за инцидента между мен и учителя. Тя веднага разбра какво е станало и по устните ѝ пробяга дяволита усмивка, а това ме накара да се разплача още по-силно. Реших да хвърля най-голямата бомба и да видя дали би могла след това да се смее:
- И... защото познах... буквата... знаеш ли как... ме нарече?
- Как?
- Каза ми: к-е-л-е-ш!
Бомбата ми не произведе очаквания ефект. Вместо да се възмути и разгневи, мама прихна да се смее с глас:
- Това ли те е обидило толкова много? Ами че нали не си келеш?
- Откъде да знам.
- Ех, глупчо, глупчо! Келешът няма коса! А виж ти каква руса и къдрава коса имаш!
Тогава действително имах чудесна коса, която не може да се подозре в сегашната ми прошарена, почти побеляла глава.
Мама се позамисли малко, сетне ме прегърна и привлече към миндерчето. Бяхме в кухнята, която се осветяваше с прозорец от тавана; беше топло и уютно; миришеше на гостба; и мамината прегръдка бе толкова нежна, ръцете ѝ толкова меки и ласкави! Ех, хубави детски години, когато и скръбта е сладка поради сладостта на утехата.
- Ти не знаеш и друго, - каза мама. – Нашият род се казва Кел Тодоров.
Тогава тя ми разказа всичко за прабаби и прадядовци – една хубава приказка, която аз нескопосно преразказах преди малко и която мама завърши приблизително така:
- Дядо Тодор не се разсърдил на прякора, който придобил така случайно от прибързаността си. Напротив, този прякор го накарал да бъде внимателен в постъпките си и да проучава добре всяко нещо, преди да вземе решение. А пък с такива качества човек лесно напредва в живота. Дядо Тодор толкова напреднал, че станал един от най-известните хора на Русчук. И досега, като излезеш из къра, ще чуеш да казват: „Кел Тодоровият път”, „Кел Тодоровият кладенец”, „Кел Тодоровата резикия” и т.н. Затова, ако някой ти каже „келеш”, ти му отговори: „не съм, защото косата е на главата ми; обаче съм от прочутия Кел Тодоров род и се гордея с това!”.
Хубавата мамина приказка ме приспа на миндерчето. Когато на обяд баща ми се върна, преди официално да се събудя, чух го да казва на мама:
- Срещна ме Илия Добрев и ми каза да не пращаме Зарко на училище, докато той не свърши с азбуката, защото малкият му пречил в преподаването.
Мама му разказала останалото и двама се смяха тъй хубаво, че и аз се засмях „на сън” и не знам защо много обикнах Кел Тодора и неговата история.

Баба Дана била петото или шестото на Кел Тодора, а може или десето, или дванайсето. От всички мамини лели и вуйчовци аз съм чувал само за един вуйчо Пеньо и то във връзка с едно събитие, твърде печално в нашия род – лудостта на мамината сестра – леля Стояна. По-сетне ще стане дума за нея.
Баба Дана, последен път я видях, когато бях във второ отделение, беше средна на ръст, пълна и много здрава. Не беше много приказлива, рядко проявяваше нежност към внучетата си и съвсем рядко се усмихваше. Сякаш винаги й тежеше някаква тъга, може би гнетът на ужасния й порок – пиянството – а и срамът, който нанасяше с него на целия ни род. Зная, че обичаше внучетата си много, особено мене. Но ни обичаше със сдържаност и привидна студенина. Говореше ни грубо и рязко и никога не ни разправяше приказки. Затова всяко съпоставяне с баба Марийка правеше втората по-добра и обичлива.
Макар и стара, макар тъжна и повяхнала, макар съсипана от грижи, баба Дана личеше, че на младини е била хубава – повече от хубава дори – истинска хубавица. И тъкмо на нея спрял очите си Симеон Лютака, когато пристигнал в Русчук, гонен от габровските колиби за убийството на двамата кърсердари и постъпил в Тракцията на железницата Русе – Варна.
Кел Тодор бил умрял преди няколко години и домът му бързо западал. Елена не била способна да продължи неговата голяма чивчийска работа, защото не била подготвена. Възрастните й синове и дъщери се изженили из русчушките села, а тя останала да живее с Дана и Пеньо в голямата пустееща вече къща. Градината била занемарена и изоставена, оборът – празен, а сечивата под навеса, потънали в ръжда и прах. Па и самата къща не била вече снажният колос между бордеите, които останали само спомен. Цялата Мечка махала била застроена с нови прилични къщи с дворчета и градинки, с червени керемиди, като горски ягоди, блестящи нахално и предизвикателно пред Чобан Андреевите и Кел Тодоровите черни покриви с олющени и килнати от ветровете комини.
По това време се явил Симеон Лютака и поискал Дана.
За Елена това било добре дошло. Така й се развързвали ръцете, ако не за друго, поне да си почине на старини.
Сватбата станала без много шум, защото момата и да искала да отпразнува шумно този неповторим ден от живота й, Симеон нямал никакво желание да се вдига много шум около името му, което не било още забравено из Габровско. Без излишни празненства, ползващи само гостите, той се сдобил с прекрасна невеста, доста земя и една хубава, приветлива къщичка, току срещу Андреевия кладенец.
Кел Тодоровата къща била продадена на някакъв забогатял селянин от Божичен. Баба Елена с най-малкия си син Пеню се преселила в Табан, при най-големия си син, а в Русчук останали Дана и Симеон Лютака да скътат дом и да отвъдят челяд.
Домът бил скътан чисто, угледно, приятно – по градски, защото Дана от дете се славила като къщовница и чистофайница. Симеон се оказал един рядко добър, тих, скромен и работлив човек. Освен дето работил като казанджия в тракцията, той имал занаят – бъчварство и си докарвал добри парици, като поправял поставите, бъчвите и каците на своите съмахленци.
А в новия дом винаги имало повече, отколкото е трябвало и сигурно животът им би бил много щастлив, ако не би била непоправимата привичка на баба ми да слиза честичко в избата с калайдисания черпак. Дядо Симеон търпеливо понасял това, като вярвал, че щом им се родят деца, злото от само себе си ще се махне. Но децата се родили, а положението на йота не се изменило. Напротив, влошило се и из ден в ден, докато се родила лудата леля Стояна и съвсем болезнената леля Трушка.
Първата сестра на майка ми – леля Гица – се явила на Божий свят още в сравнително здравите години на баба Дана и затова може би е жива и здрава и досега. По-нататък ще я срещаме често и тогава портретът ѝ ще се очертае по-ясно.
След нея се родил вуйчо Панайот, сетне Александър, сетне Стояна, един промеждутък от 5 години – ражда се мама и след още три – леля Трушка.
Не съм виждал семейство, където децата да се различават така поразително помежду си, както в маминото. Един с един не си приличат по характер, способности и проявления, макар физическите им белези да са много сходни.
Вуйчо Панайот – типичен еснаф в най-лош смисъл на думата: обущар, добър майстор; скъперник с кринче жълтици и сол и хляб на трапезата; вечно оплакващ се от криза и немотия; състрадание, колкото у холандски булдог, а милосърдие на пантера с крокодилска алчност; когато е весел, става блудкаво противен, а рече ли да бъде ироничен – лицето му позеленява от злоба и в ъглите на устата му се събира жълтеникава пяна; не е религиозен или верующ, но е болен от суеверие, присъщо на всеки ограничен ум; по политически убеждения – широк социалист, идеология от каучук, която порицава „принадената ценност”, но позволява събирането й, при това широкосоциалистическата партия събира най-малък членски внос, а кооперация „Напред” дава най-висок дивидент и сравнително добри продукти. На всичко отгоре, вуйчо Панайот има червена брада! И този човек е мой кръстник: възприел ме е от светата купел и по такъв начин ми е станал поръчител пред дядо Господ... Ясно ли ви е тогава откъде произлизат всичките ви нещастия? При такъв поръчител какъв кредит мога да очаквам?!
Затова и аз в съзнанието си приемам за свой кръстник повече вуйчо Александър (или вуйчо Сандо), който ми е измислил името. Така, може би, ще успея да убедя Бога, че имам по-солидни нравствени гаранти пред него. Защото вуйчо Сандо беше нещастен човек, несретник и страдалец, бохем и артист, поет и художник, но с едно топло сърце, което се среща у 100,000 души един път.
Детската ми мисъл и въображение дълги години се занимава с участта и съдбата на лудата леля Стояна. За мен тя беше някакво свръхестествено същество, като русалките и самодивите от бабините Марийкини приказки и като змеиците от песните на мама. Винаги съм мислил, че е много хубаво във всяко семейство да има по една луда леля; или ако не е хубаво, то непременно е много интересно.
Не помня леля Стояна от времето на най-ранното ми детинство, но когато бях в първо отделение, много често я виждах и дълго я наблюдавах. Интересен факт е, че децата изпитват някакво почтително любопитство към лудите, прилично на любопитството към запустялите къщи, тайнствените мрачни места и „страшните приказки”. За децата лудите са баладични герои, по погрешка излязли от строфите на народната песен и благоволили да живеят между нас. Тогава тези неща ги чувствах, а сега ги разбирам и ги обяснявам, може би на философски, но за себе си абсолютно правилно. Ето: ако баладичните герои са сянки – преселници в другия Божи свят, не е ли същото с лудите? Не живеят ли и те в друг мир, техен собствен, затворен за нормалните хора с ледена врата? И прави ли сме ние – „здравомислещите” – когато съжаляваме или окайваме, или присмехулно съдим лудите за лудостта им, без да сме минали ледената врата и да сме надникнали в техния мир?
Не! Аз не съжалявах и не окайвах лудата леля Стояна! С положителност мога да твърдя, че я обичах! Обичах я, както се обича „Червената шапчица” или „Златка – златното момиче”, както обичах моя котарак и другите добри животни – безропотни помагачи на хората.
Леля Стояна беше много хубава – истинска красавица: със среден ръст, закръглена, снежно бяла, с тежка черна коса, накъдрена на едри вълни, с големи, дълбоки, тъжни черни очи, които гледаха през хората и предметите, далеч в безконечността. Имаше съвсем малка правилна уста, като че ли рисувана от четката на класичен майстор. Понякога лицевият мускул свиваше прекрасните устни в топла, неземна усмивка и те промъ лвяваха една от малкото фрази, които казваха понякога:
- Божке, колко е хубаво! Колко е много хубаво!
Никой не разбираше за каква хубост говори тя; баба Дана я устреляваше с проклятие, леля Гица се засмиваше с просташки гърлен смях, от който аз изтръпвах, а мама – ако се случеше там – избърсваше скришом очите си. И това се повтаряше почти винаги, когато съм бивал при леля Стояна. От насълзените очи на мама аз хващах, че леля Стояна наистина вижда необикновени неща и че те са хубави, много хубави.
В такива случаи завиждах на лудата. Щеше ми се много да надникна в нейния свят и да видя това, което вижда тя. Така беше! Още не бях покварен от рационализма и натурфилософията не бе ме затрупала с дефинициите си за нормално и анормално. Можех да мечтая и мечтите бяха сладки като мамините целувки, като дъха на шибоите в Кел Тодоровата градина, като сънищата, в които играех с джуджета и горски самодиви. Може би леля Стояна виждаше будна тези чудесни сънища и им се радваше. Имаше за какво да ѝ завиждам!

Леля Стояна седеше винаги на едно вълнено дюшече сред стаята си, със скръстени по турски нозе и с ръце на коленете, смирена като възпитаница на католически манастирски пансион. Не закачаше никого и не отвръщаше на злобните просташки закачки на братовчедите ми, които с остървението на изродените дамски кученца я дразнеха.
Винаги като дете се отличавах с нежност, кротост и отстъпчивост, особено към братовчедите си. Макар да бяхме раждани все в Русе, те бяха селянчета, израснали по нивята и лозята, груби и здрави, с вълчи апетит и чиличени стомаси, с нерви дебели кат кожите на почти винаги босите им крака. Аз бях изискано, фино, възпитано и нежно гражданче, което може да се обиди, когато му кажат „бре” и да плаче с глас, ако види да бият кон или куче. И досега не съм си отговорил кои бяха по-правилно възпитавани: братовчедите ми или аз? Но различията помежду ни бяха тъй рязки, че едва се понасяхме като деца, а като възрастни – запазихме един тон на благоприличие, по-студен от този, който се установява при запознанство в легация.
Сега разказвам за времето, когато бяхме деца. И по-определено за един юнски следобяд, когато бях отишъл да видя баба Дана и да поиграя из нейната градина.
Заварих там леля Гица с три от децата си – кои точно, вече не помня. Баба и леля говореха на сянка под едната слива. Баба предеше, а леля плетеше някаква тантела. Братовчедите ми се бяха събрали пред отворената врата на лелината Стоенина стая и се кискаха грозно. Аз приближих до тях, но те дори не ме погледнаха: толкова се бяха увлекли в неприличната си жестока игра. Едно широколицо момиченце, с изпъкнали скули (Да! Спомням си я – беше Мица, чиято скръбна история по-сетне ще разкажа) тупаше нечистите си юмручета и припяваше грозно:
- Лудата Стояна, луда залюляна! Лудата Стояна – луда залюляна.
И това десетки пъти, а другите две деца се смееха и подскачаха от крак на крак в такта на тази бясовска песен. Надникнах през раменете им и видях леля Стояна, седнала, както винаги. Само че този път очите й бяха потопени в някаква сивкава мъгла и изписаните й устни потрепваха в лоша бръчка. Сърцето ме заболя. Какво им бе направила клетата жена, та се гавреха с нея? Не знаеха ли, че тя будна сънува приказни сънища, каквито те никога нямаше да сънуват, защото нито една приказка не бяха прочели?
В това време лудата повдигна ръка, за да отпъди една муха. Братовчедите ми помислиха, че тя иска да ги удари и се пръснаха като врабчета, а аз се вмъкнах в стаята и застанах на прага с гръб към леля.
Тримата ме видяха и веднага се събраха пред вратата. Навярно видът ми съвсем не беше дружелюбен, защото най-големият от братовчедите ми каза на другите:
- Я го гледайте пък този?! Откъде се изтърси?
И после към мене:
- Махай се от там, бе!
Самото „бе” беше достатъчно да ме вбеси, но аз и преди това бях вече побеснял. Извиках с цяло гърло:
- Ти ли ще ми заповядваш, гамен такъв?
Викът ми накара баба и леля да дотърчат, но аз горях и нищо не можеше да ме угаси:
- Невъзпитани, улични деца! Не ви е срам, не ви е грях да се подигравате с горката леля Стояна! Да знаете, че Господ ще ви накаже!
- Тъй ли? – сопна се засегнатата леля Гица, - проклинаш ги, а? Никога да не си идвал вече да играеш с тях! Чу ли?
- Аз не искам! Мене ме е срам да играя с такива простаци, дето се гаврят с нещастната си леля! Те и баба Дана обиждат, защото й е майка! Ух-ух! Безсрамници!
Леля започна да ме кълне и устрелява, но аз не я чувах. Гледах баба: тази спокойна хладнокръвна жена беше бяла като смин, трепереше и дишаше тежко.Сетне сложи ръката си на рамото на леля Гица, около която се бяха наредили малчуганите, и задъхано рече:
- Стига, Гице! Стига! Идете си ти и твоите! Той е прав! Грехота е... да се закачат с лудата...
Аз не дочаках да видя какво ще стане. Избликналият гняв се замени с умора. Ръцете ми трепереха. Обърнах се към леля Стояна и изтръпнах: в кладенчетата на очите ѝ имаше сълзи, но лицето й сияеше от хубавата неземна усмивка.
Това се случваше за пръв път с леля Стояна: тя повдигна ръка и приветливо ми махна:
- Ела, ела!
Аз приближих без страх.
Тя посочи постелката до нея:
- Тука, тука седни!
И когато седнах до нея, започна да ме милва с бялата си мека ръка. Толкова хубаво ми стана от тази ласка, в която имаше повече от благодарност – някакво животинско раболепно покорство за получена незначителна, но неочаквана доброта. Спомних си едно куче, което бях отървал от злите ръце на няколко хлапетии: то ме гледаше също тъй...
Баба Дана, приседнала на прага, гледаше с широко отворени очи мен и леля и клатеше глава:
- Чудо стана, чудо стана!
Изведнаж лудата ме прегърна, целуна ме по челото и ме залюшка като бебе. Устните й шепнеха:
- Божке, колко е добро! Колко е много добро!
Не зная как се случи това. Беше ми приятно в меката прегръдка и така ми домиля, че ми се приплака. За да не ми потекат сълзи, затворих очи и затихнах. Сетне леля Стояна стана, хвана ме за ръка и ме поведе навън, като ми направи знак да мълча, за да не ни усети баба. Аз й смигнах дяволито и тръгнах на пръсти. Преминахме двора, излязохме на улицата, а оттам вече със свободни сърца забързахме към гората.
- Да видиш на какво хубаво място ще те заведа, - каза леля, - на най-хубавото!
Вярвах всичко, което ми казваше и се смеех от все сърце:
- Хайде, по-бързо! По-бързо!
Навлязохме в една гора, тъмна и страшна, но мен съвсем не ме беше страх. От една пътека излязоха два вълка, ала те не бяха кръвници, а добри вълци, със засмяни очи и ласкаво размахани опашки.
- Добър вечер, - казаха те и се спряха пред нас. – Качвайте се на гърбовете ни и да бягаме към поляната, защото ще закъснеем за най-хубавото зрелище. Качихме се на гърбовете на веселите вълци и препуснахме из гората. Вятърът развяваше косите ми и ми беше толкова весело, че запях една песен, която сама си съчиних:









Без камшик и без тояга
моят вълчо бяга, бяга –
през ливади и поляни,
през чукари и балкани.
Бързай, бързай, мой Вълчане,
късно за игри ще стане!

Сред гората малка къща –
като в приказката съща,
а пред нея куп джуджета
пеят с весели гласчета:
„Из гората шум се вдига
сигурно Вълчан пристига!”

После почваме игри
(с смях и песни до зори)
със цветя и пеперуди
дор ни утрото събуди...
И Вълчан тогава пак
към дома политва в бяг. 1

Леля се заслуша в песента ми и сама започна да пее; а сетне песента се пое от бягащите вълци, от дърветата и цветята, от всички насекоми, птички и животни. Най-смешна беше една катеричка, която малко бъркаше извивките на припева, но толкова се стараеше, че заслужаваше пълна похвала. Когато стигнахме поляната с приказната къщичка, джуджетата бяха вече научили песента и не само това, ами бяха съчинили някакъв танц по нейния такт. С тях заедно танцувахме и ние и така беше хубаво. Аз гледах леля Стояна и ми се струваше, че тя не е по-голяма от мене. Щом погледите ни се срещнаха, леля се засмя:
- Нали си ме чувал да казвам: „Божке, колко е много хубаво!” Е, кажи, не е ли истина?
- Истина е, истина е, мила лельо! Аз отпреди знаех, че е истина. Разбирах те и ти вярвах!... И сега вече нали заедно ще идваме при джуджетата?
- Разбира се!
На поляната беше неописуемо красиво. Белият месец се смееше от седефеното небе, зваздите помигваха хитро, а вятърът свиреше на сребърна флейта. Светулки кичеха по дърветата пъстроцветни фенери; малки русалки раздаваха на гостите най-хубави лакомства; видях, като поднесоха на един заек грамадна зелка – три пъти по-голяма от него и той захрупка тъй живо, че дългите му уши заплющяха над главата му като детска хлопка. Аз се разсмях с глас, а заекът ми смигна и с пълна уста ми рече:
- Не ми се присмивай, ами яж бързо и ти, че пак ще почнат игрите.
Една руса и синеока русалка ми подаде пълна кошничка плодове. О, какви чудесни плодове! Никога не бях виждал такива!
Започнах да ям и ми стана леко, леко, ръцете ми се размахаха като крила, политнах високо и се намерих в обятията на мама. Тя дошла да види баба и да ме вземе. Тогава научих всичко; видяла ме заспал на коленете на леля Стояна и малко си поплакала. Когато поискала да ме вземе, леля ме притиснала силно и не ме давала. Като никога се оживила и дълго говорила:
- Той е много добро момче; той е най-много добро момче! То каза на другите да не ме дразнят и после дойде при мене... А другите са лоши... Те бягат от мен... Пък аз зло не им правя... А то е много добро момче.
Когато се разбудих добре, мама ми се усмихна и ме целуна; тогава разбрах, че е доволна от мен и бях безкрайно горд.
Слънцето се наведе на запад, когато излязохме из уличките на крайния квартал, където живееше баба Дана и тръгнахме по хубавите салкъмови алеи, прочутите алеи на Русе. В ушите ми още звучаха последните думи на леля Стояна към мама:
- Ленче, пусни го и утре да дойде, пак да дойде.
Винаги се радвах, когато се движех из улиците с мама, но сега радостта ми беше необикновена, защото моето особено отношение към лудата мамина сестра беше създало между майка и син някакви необикновени връзки: топли, сърдечни, малко тайнствени. И двамата криехме една тайна – тайната, че можехме да разбираме лудите.
- Мамо, защо е такава леля Стояна? – запитах и не посмях да употребя думата, която смятах, че ще огорчи мама.
- Искаш да кажеш „луда”? – запита тя и ме поведе към една пейка. Ела да поседнем на пейката и ще ти разкажа за нея.
И когато седнахме:
- Леля ти Стояна не е луда. Нали сам виждаш? Лудите хора буйстват, крещят, издират лицата си с ноктите на пръстите, по устните им тече жълта пяна... страшно е да гледаш луд човек! Е, такава ли е леля ти?
- Не е, разбира се! Тя е толкова хубава, и чиста, и добра!
- Да! И виж колко ти се радва, дето си я защитил! Щом може да се зарадва на това, значи, че мисли, а пък щом може да мисли, значи, че не е луда... Ясно ли ти е?
- Ясно ми е... само че... все пак...
- Все пак не е като другите, искаш да кажеш? Така е! Тя е болна. Болестта й не е опасна, но не може да се излекува... Такава особена болест! Няма желание за нищо – само седи и си мисли нещо! Какво? Никой не знае.
Щеше ми се да се изсмея, защото ми се струваше, че знам за какво мисли леля Стояна. Сънят ми в нейните прегръдки беше съвсем ясен. Но мама, може би, щеше да ме подиграе и затова не ѝ разказах нищо, а запитах:
- Кога е заболяла?
Мама замълча малко и заговори бавно, тежко, както когато разказваше приказка:
- Когато била съвсем малка – пеленаче, баба я занесла на лозе. Завързала люлката й за една круша, накърмила я и я оставила да спи, а тя се заловила за работа. Маминият вуйчо Пеню бил тогава момчерлаче и го оставили да я пази. Когато обаче тя заплакала, той за да я умири, обърнал кожуха си наопаки, нахлупил калпака над очите и така се навел над люлката. Детето така се уплашило, че изпищяло и примряло. Оттогава останала леля Стояна такава, въпреки всички грижи на родителите й и въпреки дългите скитания по лекари, биляри и знахари.
Тогава повярвах всяка дума от маминия разказ и го вярвах дълги години, докато в гимназията научих някои от тайните на естествената наука и особено влиянията и проявленията на болезнените пороци върху потомството. Тогава запитах мама за някогашния ни разговор в алеите и тя призна:
- Измислих приказката за вуйчо ти Пеню, защото истината не бих могла да ти обясня тогава.
О, колко често се запитвам дали аз сам не съм жертва на една такава жестока истина? Ала за сега да оставим този въпрос. Може би, ако успея да наближа края на тази книга, ще мога да го повдигна пак. Ако ли не мога, нека си отиде заедно с мене.
Леля Стояна умря в 1920 година. Тогава живеехме в Пловдив и научихме за смъртта й късно. Отровила я едната лелина Гицина дъщеря – Райна. Оставила в чашата, от която леля Стояна пиела вода, разтвор от сода каустик.
Християнската доверчивост ме кара да вярвам, че това нещастие е станало случайно.
Нищожната схлупена къщурка на баба Дана взима Райна – след като заплати следствения дял на вуйчо Панайот. Мама взе за спомен големите абаджийски ножици на дядо Симеон.
За болезнената леля Тружка, ще стане дума по-сетне, а пък мама ще изпълни поне двете трети от тази книга.

Една топла вечер в края на септември 1863 година откъм горния край на Станимака се задал керван от 6 камили. Водело ги едно сиво магаренце, което изглеждало съвсем дребно пред едрите кокалести животни. То не било оседлано, но имало на гърба си скъпо килимче, препасано с блестящи колани; месинговата украса на оглавника му изглеждала като златна; на шията му бил окачен гердан от многозвучни звънчета. Но най-интересно било това, че никой не водел магаренцето, а то вървяло така спокойно и самоуверено, като че ли стотици пъти било минавало по този път. Това веднага се хвърляло в очи на градските палавници, които обградили кервана и с весели одумки го следвали.
Като стигнало градския площад, магаренцето се спряло в средата, а шестте камили послушно го обградили в кръг, - също че били ученици, наредени в черква около учителя си, та да пеят спокойно и хубаво.
Тежко натоварените камили се отпуснали на колене, а около тях се засуетили трима прислужници.
Гражданите, насядали пред двете кафенета на почивка и разговор, започнали да правят догадки:
- Чии ли са тези камили и каква стока носят?
Докато някой му отговори, по калдъръма изтрополяли копитата на един чер жребец и пред чорбаджи Стефана застанал ездач, хубав като Светаго Димитрия Солунски, както е изписан в Бачковския манастир. Бил висок, рус, с малка кръгла брадичка, с широко отворени сини очи, в които искряла дързост, решителност, авантюризъм. Най-характерна била устата му – с пълни, алени, чувствени устни. Костюмът на ездача бил полуевропейски-полуизточен: тесен панталон от сиво сукно, препасан на кръста с тъмно червен копринен ешарп, както у испанците, наместо с пояс; на нозете си носел високи чизми от скъпа червена кожа; бяла копринена риза с бродиран висок гръдник обличала атлетическото му торсо, а на раменете си бил наметнал кадифен черен елек, украсен с бели кожи и скъпи гайтани; моравият анадолски фес не успял да скрие буйната руса коса, която се пръскала в страни на едро накъдрени кичури.
Чорбаджи Стефан още никога не бил виждал такъв хубавец и се стъписал, а младежът-ездач - не бил на повече от 25 години - му се усмихнал ласкаво, скочил от жребеца ловко и с движение на роден господар подхвърлил юздите на единия слуга.
- Добър вечер, - поздравил той с плътен и благороден глас; говорил български с гръцко омекотяване на шептящите съгласни, акцент много разпространен в Южна Македония.
- Добър вечер – отвърнал чорбаджи Стефан и подал ръка. Ръката на младежа била нежна и благородническа, но здрава и силна – личало си, че е научен да върти сабя и държи пищов; доказателствата за това се подавали от кобурите на седлото. – Откъде пристигаш, челеби...?
- Димитро – помогнал му непознатият усмихнат, - отдалече, от Анадола, чорбаджи...?
- Стефан – на свой ред му помогнал Грънчарят. – Ами по търговия ли?
- По търговия, кажи-речи. Накупил съм ценни стоки от Измир и Бейрут и смятам да се установя във Филибе... Чувах, че бил голям търговски град.
- Истината си чул, - казал чорбаджи Стефан с гордост, че може да каже нещо важно на такъв голям челебия.
Последният се позамислил и поклатил глава:
- Смятах да стигна тази вечер там, а окъснях. Камилите се измориха, не са свикнали хайванчетата на планински път!
След още миг мълчание:
- Ами ще можеш ли, чорбаджи Стефане, да ми посочиш кой е най-хубавият хан в Станимака, та да си разпусна кервана, па и аз да отпочина.
Чорбаджи Стефан се засмял и отсякъл:
- В Станимака няма хан за челебия като тебе! Тука не е Стамбул и Едърне!... Случаят те изпрати да ми бъдеш гост!... Хайде!
Горкият чорбаджи Стефан! Ако знаел каква невероятна шега му готви Случаят, никога не би помислил да се зазяпва по кервана на челеби Димитро, нито да го кани на гости в къщата си. За жалост шегите на случая се разбират много късно, когато вече без да щем, сме станали действащи лица в тях и не можем да се измъкнем из причудливите им постановки.

Тази вечер в дома на чорбаджи Стефан имало голямо семейно тържество: седемнайсетгодишната Марийка – единствена дъщеря на Грънчаря, се годявала за първия помощник на татко си – калфабашията Желю. Домашните бързали с приготовленията за посрещане на годежниците, а щастливият годеник изгарял с поглед своята бъдеща другарка.
Уви! Не само той я изгарял!
Седнал на покрития с алено алище миндер, гостът от Анадол не изпускал от очите си ни едно движение на хубавата Марийка. Той разговарял с баща ѝ за търговия, за далечните страни, из които бил скитал от дете, за науката, от която разбирал повече, отколкото всички станимашки даскали, събрани наедно, за всичко..., но... очите му тичали подир пъргавите момински стъпки като добре обучени ловджийски кучета подир горска яребица.
Марийка наистина имала с какво да заковава ергенските очи: била стройна, но не слаба, а добре закръглена въпреки младостта си; белолика с румени страни и черешови устни, тя имала съвсем черни коси и очи синьо-морави като дъхавите теменужки по склоновете на Кара Манджа и Персенк-тепе.
Навярно гостът бил виждал много девойки и жени из страните на своето скитничество, но хубавото станимашко момиче имало нещо друго: чудния чар на девствеността, изразена в плахото потръпване при докосването, шептящия потискан говор и най-вече в очите, препълнени от любопитство за същината на най-голямата тайна на живия живот – брачното легло.
Този чар поразил челеби Димитро и го накарал да забрави благоприличието, задължително за всеки гост и когато за момент останал в стаята сам с Марийка, подхвърлил тъжно:
- Ех, младост, младост!
Девойката му хвърлила двете родопски теменужки:
- Та и ти си млад, челеби...
- Млад съм, ала много късно дойдох в Станимака.
- Защо пък? – зашъпнала Марийка и пуснала теменужките в пазвата си, за да умири разиграното си сърце и развълнуваните си момичешки гърди.
- Защото, ако бях дошъл по-рано, сега щях да бъда на мястото на Желю.
- Не бива да ми казваш това; не е добре...
Някаква необяснима сила накарала госта да запита:
- Не би ли се радвала тогава повече на годежа си? А?
Тя замълчала миг, пред очите ѝ размахали крила водни кончета, сърцето ѝ се издигнало до украсената с маргарит и корали шийка...
- Бог вижда, че бих се радвала повече.
И тичешката избягала от стаята.

Дошли годежниците с песни и смехове, изпълнили стаите на чорбаджийската къща с безгрижна младенческа глъчка, а целият малък градец, похлупен от звездното небе, засънувал неспокоен любовен сън.
Когато черното вино за трети път изпълнило чашите, гостът станал средище на веселбата: той запял стари български, гръцки и турски песни – най-вече любовни и нито веднаж не погледнал годеницата, но знаел, че нейните очи го следят и че слухът й изпива всяка негова дума. Затова накрая той изпял една песен, която – без друго – сам си съчинил:

Рано ми ранил Димитро –
Димитро – младо търговче,
хранено конче оседлал
и на Марийка продумал:
„Марийке, моме хубава,
недей си сълзи очите,
недей си кърши пръстите,
нощеска ще ти довтасам –
да ми застанеш – пристанеш!
бир да си снощи годена,
бир да си снощи верена
с пръстен, с бурмалия,
със седем низи пендари
и три гердана маргарит, -
каквото реча, ще стане!
Не да си мома годена,
ам да си булка под венец,
из черква ще те изведа,
на конче ще те покача,
па на Филибе ще идем:
Владика да ни венчее
с двайсет, трийсет попове!

Песента била бурно одобрена. Дори чорбаджи Стефан се просълзил, без да подозира, че следващите няколко часа ще му дадат много по-голямо основание за сълзи.
Истинският смисъл на песента разбрали само двама: Димитро и Марийка, която едва не припаднала, като чула целия лудешки план на едно предстоящо бягство.
- Да не си болна, чедо? – запитала я тогава майка й.
- Не съм, - едва отговорила тя. – Само малко съм уморена...
- Хайде тогава да дариш гостите, че да си отиват.
При даренето, като се навела да целуне ръка на челеби Димитро, чула на ухото си думите: „Разбра ли? И отговорила: „Да!”.
Подаръкът, който челебият й дал за даряването, бил толкова тежък, че тя несъзнателно отворила шъпата си: на розовата моминска длан всички видяли масивен златен пръстен с грамаден морало-син камък, също като очите й.

През нощта челеби Димитро оседлал черния жребец, почукал на прозореца на Марийкината стая, поел малката й бохчичка, после нея самата и с такъв скъпоценен товар запрепускал към Пловдив, за да реализира песента си рано сутринта в конака на пловдивския владика.

Късно след обед разяреният чорбаджи Стефан намерил своя непрокопсан гост в собствената му къща. Челеби Димитро още щом излязъл от конака на владиката, успял да си купи къща на два ката с двор и покъщнина, близо до черквата „Св. Петка”. Къщата купил от един хитър грък, който си пресметнал печалба, равна на самата стока. Това не направило впечатление на авантюриста, който имал два кемера, натъпкани с жълтици и единствено желание да настани невястата си в неин дом.
Когато чорбаджи Стефан скочил от коня си и заудрял кованата сайбийска порта с дръжката на камшика си, в двора вече шетал доведеният слуга-керванджия, а горе на язлъка се показала спретната слугиня.
Слугата отворил вратата и се поклонил доземи на госта:
- Заповядай, чорбаджи! Ей сегичка ще кажа на челебията. Той е горе с гостите си... празнуват сватбата!
Той посегнал да поеме юздите на коня, но чорбаджи Стефан го пернал с камшика през ръката и изревал:
- Остави коня, говедо! Върви кажи на твоя челебия-разбойник да излезе! Искам да му извия шията с ей тези ръце!
Преди да се помръдне слугата, на язлъка се появил Димитро – засмян, сияющ, по-хубав от вчера.
- Заповядай, дядо! Ела горе при другите гости!
Като чул думата „дядо”, чорбаджи Стефан позеленял от злоба и закрещял запенен:
- Дядо ли каза, разбойнико? Повтори да те чуе цяло Филибе! Ти, хайдутино, дето ме ограби, дето ми зачерни лицето!
Дълбока гънка легнала между витите вежди на Димитро. Той заговорил, без да вика, но толкова твърдо, че чорбаджи Стефан се стъписал и малко укротил.
- Ти можеш да се сърдиш, чорбаджи Стефане, че дъщеря ти ми пристана. Това може да те е огорчило и право е... Готов съм сто пъти да ти искам прошка... Но да ми речеш, че съм те ограбил, грехота е! Ако бях крадец, бих ли оставил в къщата ти шест камили и шест товара най-скъпи анадолски стоки? Какъв по-голям баба-хакъ искаш.
- Не искам от тебе баба-хакъ! – изревал Грънчарят и размахал юмруци. – Искам дъщеря си! Къде е тя, кучката проклета, да дойде с тези ръце да я удуша!...
- Не говори лошо за жена ми, чорбаджи Стефане, защото не знам докога ще мога да сдържам гнева си! До тази сутрин тя ти е била дъщеря, но сега ми е невяста. Под венчило сме минали.
- Под венчило ли? – олюлял се чорбаджи Стефан. – Под венчило...
- Ако не вярваш, ела вътре да попиташ владиката. Той току-що дойде на гости на младоженците – казал Димитро и лукаво се усмихнал.
Чорбаджията навел глава смутен. В сърцето му се блъскали най-противни чувства. Срамът, че дъщеря му, току-що годена, пристанала на един непознат чужденец, с когото почти на часа се венчала, отстъпвал пред честта, че сам Филибелийският владика я венчал и й отишъл на гости. И какъв трябва да е този човек – зет му, щом може да се разпорежда с владиката? При мисълта, че онзи хубавец на язлъка бил негов зет, отново се разгневил, но щом повдигнал очи към Димитро, посрещнала го такава подкупваща усмивка, че несъзнателно започнал да се изкачва по стълбата.
- Заповядай, - поканил го зет му. – Вътре са няколко приятели и владиката с дякона си.
После се обърнал към слугата си и подвикнал:
- Разседлай коня на чорбаджи Стефана и го разтрий добре да не простине...
Грънчарят се изкачил на язлъка, спрял се пред Димитро и го загледал продължително, после му подал ръка и промълвил покорен:
- Чуден човек си ти – никой не може да ти се сърди!
Младият мъж, полуколеничил, поел протегнатата ръка и с истинско синовно чувство я целунал за прошка. После го хванал под ръка и го въвел при другите си гости.
Начело на трапезата седял владиката Агатангел, от дясната му страна бил синът на всесилния Гюмуш-гердан, отляво стоял празен стол на зетя му и там го настанили – него, скромния Грънчар от Станимака. Другите гости били все млади търговци, но богаташи и челебии.
Когато достигнал до стола си, владиката му подал ръка, която той целунал почтително и получил благословия заедно с пожелания:
- Да ти са живи и здрави, чорбаджи Стефане. От внуците им внуци да видиш и да ти прославят корена вовеки.
Празненството продължило, чорбаджи Стефан се успокоил дотолкова, че се усмихнал и закачливо се заканил с пръст на Димитро. Било му радостно, като видял в каква среда влиза дъщеря ми, как от станимашко девойче ще се превърне в истинска кокона, как и самият той ще се издигне обществено, когато в Станимака започне да идва зет му със своите приятели, а и владиката на път за Бачковския манастир ще се отбива в къщата му на гости и ще благославя трапезата... Тъй се изменило настроението му, че с умиление запитал:
- Ами къде е Марийка? Нека да дойде, хубостницата, да ми целуне ръка, инак няма да й простя, дето ме причерви пред хората...
- За любовта винаги има прошка, - засмял се владиката и мъдро добавил, - а за причервяването не му мисли много. Хората няма да ти вдигнат хляба високо.
Димитро се намесил:
- Прощавай, дядо, ама нали всичко стана набързо, та не можахме да приготвим дарове за гостите...
- Остави даровете, - прекъснал го чорбаджията, но зет му махнал с ръка и наставил:
- То дарове ще има, само че са скромнички. Сега Марийка ги приготвя.
Едва издумал и младата булка влязла в стаята с несигурни стъпки и приведен взор. Тя коленичила пред баща си и със сълзи поискала прошка.
- Простено да ти е, - просълзил се Грънчарят, - и Господ да ви благослови.
Тогава тя окачила на ръката му тежка гранатова броеница, с чиято стойност можело да се купи една не съвсем малка къща. Също такава броеница получил и владиката, а сетне и всички останали гости били дарени с ценни предмети. За малко Марийка се върнала в другата стая и оттам донесла някакъв скъп плат, който поднесла на баща си:
- Това пък дар за мама.
Така се възстановило полюбовното разбирателство и още на следния ден животът на младото семейство потекъл правилно, нормално, по релси.

Колко, наистина, е невероятен самият живот!
Ако бях прочел тази история в някое женско списание за домакинство и мода, бих възкликнал с оправдана подозрителност: „Ех, госпожо редакторе! Много лекомислени истории сервирате на клиентките си! Всяка ваша читателка ще се усмихне като Мона Лиза и ще ви обвини, че я смятате за много наивна и доверчива. По оново време, когато моралът е бил на такава висота, наистина е била невъзможна една подобна авантюра!” Тъй бих казал, ако бих прочел историята на челеби Димитро и съпругата му. Но работата е там, че не съм я чел, ами я научих от самата Марийка и то съвсем просто и непосредствено разказана като нещо обикновено – не! – Но като нещо, което е трябвало да стане. Затова не мога да не я вярвам. Па нека си призная, сам аз не бих могъл да я съчиня от страх пред същите упреци, които отправих на въображаемата редакторка на женското списание.
Все пак историята до тук не е знай какво необикновено нещо. Най-сетне може да се очакват житейски забърканости винаги, когато има любов. Любовта сама по себе си е забъркана работа, която усложнява живота, но без която никак не може да се живее.
Историята губи много и от обстоятелството, че развълнуваният чорбаджи Стефан не направя дори опит да удовлетвори гнева си, като гръмне с пищов авантюриста, настанил се в дома без сватосване и уговорки за зет. Така се губи белетристичният нерв и действието остава да бъде завършено от самия читател – работа съвсем неблагодарна. Ясно е, че читателят би предвидил само най-естествения край; тихо и мирно съществувание, трансформиране в търпимост (страстна любов, превърнато в навик брачно съжителство и една дузина деца за майката, а за бащата една дузина причини да работи повече и повече да печели).
Тук, обаче, аз хитроумно ще подмигна на читателя и ще му гръмна в лицето грубоватата фраза на Арцибашев или Пшибишевски – вече не помня кой от двамата...
- Умната, читатели! Не предугаждай, за да не ти запуша устата с носна кърпа!
Наистина продължението на историята е по-неочаквано от самата нея. Когато я научих, разбрах максимата на Достоевски, че живият живот е по-невероятен от измислицата.
Изминали са шест месеца от сватбата на челеби Димитро, животът на младото семейство тръгнал в релси, старите от Станимака не само се помирили със станалото, но не можели да се нахвалят с новия си зет, който за толкова малко време се наредил във Филибе и като голям търговец, и като първенец в обществените работи, и като интелигент, който правил впечатление дори на учителите от гръцката гимназия.
Майката на булката била повикана от дъщеря си да ѝ гостува и затова ѝ било изпратено новото ландо на челебията, запрегнато в два черни расови коня. Баба Петричка се чувствала на седмо небе и пътя от Станимака до Филибе преминала не по шосето, а направо го прехвръкнала.
По-късно младоженците отишли на повратки и цяла Станимака се извървяла да честити и да получи дар. Три дни и три нощи не млъкнали музиките, нито хората спряли. Чорбаджи Стефан направил от повратките истинска сватба и от сватба по-голямо тържество.
Само един човек не се вестнал. Със свито сърце очаквала Марийка, че той ще дойде. Изтръпвала от страх пред тази мисъл, а от друга страна искала час по-скоро да изкупи мъката, която му била причинила.
Но той не идвал, а и тя нямало как да запита за него.
Едва на третия ден се престрашила. Издебнала майка си самичка и с шепот попитала:
- Мамо, какво стана с Желю?
Майка ѝ била тъй изненадана, че едва не изтървала съда, който носела.
- За Желя ли питаш? Я се опомни! Ти си вече женена жена! Смисли се!
- Ех, майко! – тъжно промълвила Марийка. – Не ги разбираш тези работи!... Аз за друго питам за Желя... Мъчно ми е за него. Много голям грях имам... Иска ми се да го видя и да му поискам прошка... Зачерних го!...
И тя заплакала. Майка й я прегърнала като малко момиченце и я загалила:
- Не плачи! Нали си доволна от мъжа си! Гледай си дома и не мисли за Желя и за греха си към него. Било, било то! Желю е млад. Навярно си е намерил друга годеница... Той още на сутринта, като разбра, че ти си избягала с Димитро, забягна. Оттогава не сме чули нищо за него. Навярно вече те е забравил.
Марийка се успокоила, плиснала две шепи студена вода на очите си, за да не личи, че е плакала и съвсем изпарила от мисълта си Желю и неговата мъка.
И ето че изминали шест месеца.
Една сутрин, като работил в кантората си – кантората му била в къщи – чорбаджи Димитро бил сепнат от единия си бивш камилар, който останал да слугува у него и след като камилите били продадени.
- Какво има, Василе?
- Прощавай, челеби, ама има една неприятна работа. Един човек иска да дойде при тебе.
- Е, нека дойде.
- Не е там работата, челеби. Този човек не е като другите...
- Как да не е като другите? – зачудил се Димитро. – Рога ли има, що ли?
- Абе той рога няма, ама...
- Казвай де, казвай!
- Този човек е, - с пресекулки почнал слугата, - беше годеник на коконата... Той не ми се обади, ама аз го познах.
Димитро веднага отърчал вън. На язлъка стоял Желю, облечен спретнато и чисто, с полуградски дрехи, с калпак в ръка и търпеливо чакал. Димитро му подал и двете си ръце и с приветлива усмивка го поканил:
- Заповядай, приятелю! Този глупак – моят слуга – не те познал и те оставил да чакаш вън. Прощавай. Влизай вътре.
Веднага кряснал на забъркания Васил:
- Тичай, келеш, да кажеш на Шпеталовката да направи две чорбаджийски кафета!
Когато влезли в стаята, кантора, Димитро седнал на широкия миндер и привлякъл към себе си госта.
- Аз съм много виновен пред тебе, Жельо, и не знам как да поискам прошка... Какво да кажа? Има неща по-силни от човешкия разум! Ако бях питал разума си, не бих постъпил тъй, но... сърцето ми така заповяда! Прощавай!
Желю отпуснал глава и въздъхнал:
- Ех, станалото станало!
- Прощавай, братко! Искрено промълвил Димитро и сърдечно стиснал ръката на нещастника.
Желю поклатил глава:
- Не е до прошка, челеби! Прошката аз ви я дадох още тогава. Сам зная, че човешкото сърце не е карделинка да я държиш в кафез. Лошото е, че ме боли... Разбираш ли ме? Сякаш ми е живеница в гърдите! Такава мъка ти не си изпитвал и не можеш да я проумееш!
Сетне още веднаж се оживил и разговорил със задъхване и глас, напомнящ съсъка на есенния вятър:
- Знаеш ли какво е шест месеца да ти гори жарава в сърцето. Аз зная! От жарава по-лошо! Когато научих станалото, пощя ми се да те догоня и да затрия и двама ви. Нея вече не я обичах. Мразех я, задето ме излъга, задето ми зачерни лицето! Събрах си всичко и отидох в манастира. Исках пред Бога да се закълна, че ще ви затрия. Мислех, че ако не направя тъй, ще се изплаша и няма да мога нищо. В манастира ми се случи друго. Това, дето направихте, не беше ли от Бога? Не те ли изпрати той в Станимака тъкмо оня ден? Тъй е трябвало да бъде, си рекох.
Той поел дъх и продължил с нежност:
- Пък и Марийка... Какво тя разбираше от живота? Нищичко! Галена от всички, тя знаеше, че е добро само това, което каже татко й. Той каза, че е добре да се оженим и тя се съгласи само защото той го каза... А ние с нея като брат и сестра се обичахме. Помисли, челеби. Десетте години сме расли под един покрив, на една трапеза сме се хранили. Аз бях дванайсетгодишен, когато баща й ме взе за чираче в грънчарницата. А не ме гледаше като чирак, ами като син. И тъй, нямах нийде никого! Марийка беше на осем години тогава... Растяхме заедно. И всичко се нареждаше на добре, па после дойде ти. И с тебе дойде мъката ми!
При всяка Желюва дума Димитро навеждал главата си все по-ниско, за да скрие насълзените си очи. А Желю стискал ръцете си до счупване:
- Ех, ех! Колко пъти ми се е искало да те причакам насред чаршията да ти забия кама в гърдите. Виждах те вече прострян на калдаръма и аз наведен отгоре ти с окървавена кама и се смея, смея до посиняване. Викам: крадец, крадец! И никой не се приближава до мене. Всички минувачи те сочат с пръст и поклащат глави: Пада му се, щом краде годена мома!... Ех, страхотия! Знаеш ли че има сто пъти съм те следил, като се връщаш от магазията си или като излизаш от дюкяна на Караманлията. Избирах място по улиците, където да те убия. Исках да има много хора. Много хора да видят! То беше лудост. Наистина бях полудял. Не вярваш ли? На! Виж!
- Той бръкнал в джоба на сетрето си и извадил не много дълга кама с кокалено бяло чиренче, изострено като бръснач.
- Ето и камата!
И я подал на Димитро.
А той не се изплашил. Мъката на нещастния Желю се преляла и в него толкова, че му било безразлично дали стоманеното острие няма ей сега да го прониже. Опитал с върха на показалеца си острието и прошепнал:
- Остро!
- Не е колкото мойта мъка, челеби! – унесено поклатил глава Желю. – Това острие не е нищо!
Тогава Димитро се изправил срещу него, разголил гърдите си и с дълбоко разкаяние извикал:
- Удряй, братко! Прав си да ме убиеш!
Ала Желю се усмихнал с горест и запратил зловещата играчка в ъгъла на стаята.
- Това вече мина, челеби! Аз тогава не го направих и слава Богу! Марийка те спасяваше. Тъкмо в най-голямата си лудост се сещах за нея. Виждах я как търчи обезумяла от скръб, как се хвърля с писък над трупа ти, а как после се спуска към мен и с нокти ми дере очите. Убиец ми вика. Разбрах, че да убия тебе, ще рече и нея да убия!
Той замълча малко, а сетне заговори със спокоен и твърд глас:
- Всичко претърпях до сега, но вече не мога! Затова дойдох. Ти ми докара мъката, длъжен си сега и да ми помогнеш! Това ще искам от тебе, ако си човек...
- Казвай! – живо го прекъсна Димитро. – Каквото поискаш, ще го направя. И аз да облекча сърцето си...
- Искам, - започнал Желю, натъртвайки всяка дума, - да остана при тебе. Ще ти работя, каквото поискаш! Роб ще ти стана. Не ща да ми плащаш грош. Само хляб ми давай – и той ще ми е много! Стига да мога да я виждам. Пак да съм с нея под един покрив както в бащината й къща. Ако я погледна с мъжки очи – убий ме като бясно куче. За мен тя ще си е сестра. Това е! Не се ли съгласиш, ще се обеся пред пътната ти порта! Защото повече не мога да търпя!
Димитро бил дълбоко замислен. В душата му се блъскали чувствата като горски птичета в кафез. Когато повдигнал глава и срещнал погледа на Желю, лицето му било прояснено и гласът му прозвучал решително:
- Да бъде! Както каза! От тоз час ти си ми най-верният човек. Заплата няма да ти дам, ала всичко, което имам, ще бъде и твое. Ела да ти покажа стаята и да се видиш с Марийка...
Желю направил няколко крачки, па сетне бързо се досетил и хванал Димитро за ръката:
- Още една молба, челеби. Кажи на Марийка, никога, до смъртния ми одър да не ми споменува за миналото. Като че ли нищо не е било!
Навел се, целунал ръката на Димитро и излязъл преди него в коридора. Лицето му излъчвало сияние.

От години вече мисля върху тази история. Разкривам душевните преживялици на трите точки в този триъгълник и не мога да ги проумея. От тримата аз познавам само Марийка и то когато беше вече баба Марийка. Бях гимназист, когато научих историята на нейното омъжване и, ей Богу, съжалих дядо си Димитър. Намерих го за съвсем глуповат, щом е могъл да открадне баба. Желю го сметнах за формено луд: толкова ми беше чудновата постъпката му. Изобщо не можех да си представя баба Марийка обект на душевни превълнения и причинителка на такава дълбока трагедия, макар че сам аз въздишах по една Надя с рокличка над коленете и с две плитки, пуснати на раменете.
За мен беше естествено зет ми Димитър да обича Мими. Но Мими беше млада, хубава, жива и жизнерадостна. Беше ми и съвсем ясно защо въздишам по мургавата Надя и защо сърцето ми синкопира, когато я срещна и забележа как си забърква крачките. Но съвсем не можех да си представя баба Марийка като Надя или Мими. Чудно е как младите гледат на възрастните. Винаги ги измерват със своя аршин и виждат, че съвсем не им идват по мярка. Впечатленията както от един на глед, така и от една заучена или внушена представа за някого, са толкова мъчно приспособими към съвременността, че човек почти винаги ги възприема карикатурно. Ако някой ни каже, че отец Паисий като е бил шестмесечно дете е сучил от гърдите на майка си и е ритал с босите си крачета, ще ни се види смешно, защото не можем да си представим отца Паисия като бебе, а брадата му и мустакатата уста съвсем немислимо е да бозаят. Същото е, ако ни кажат, че Карл Велики е бил много уплашен, когато като петгодишен плапак счупил една стъкленица, защото баща му – Пипин Къси – бил строг и обичал да го потупва. Или да допуснем, че Христофор Колумб, геният, който намери път през цял Атлантически океан, се бил загубил в Кадиск или Кордова и ревял по улиците, докато родителите му го намерили. Всички тези неща ни се виждат невъобразимо трудни за възприемане.
Така трудно ми беше да възприема историята на баба, чието отпуснато пълно тяло и сбърчано старческо лице не можеха да напомнят за някогашни буйни страсти и пламенен темперамент.
Ала сега, когато самият аз не съм вече това, което бях преди двайсет години и все пак добре зная, че тогава пламтях, а и по мене пламтяха – разбирам много неразбираеми някогаш неща. Разбирам и Марийка, и Димитро, и Желю. Но не мога да ги изтълкувам в рамката на тогавашните условности, предразсъдъци, некултурност; кратно казано: не мога да ги реализирам в епохата им. И ми остава едничко обяснение: библейската мъдрост на Соломона, че любовта е била винаги една и съща.
Баба Марийка имаше съвсем посредствен ум и никаква интелигентност – качества, които старостта не заличава. Липсваше ѝ въображение, сиреч първата предпоставка за романтизъм. Следователно, в сватбената й авантюра може да се съзре само животинският инстинкт за естествен подбор.
Но, за Бога, какво може да се съзре в поведението на Желю? Ако той не би бил грънчарски чирак, калфа и майстор, а някой от героите на Хамсун, ако при това не би живял в робска България през втората половина на 19 век, а в свободна Норвегия – бих допуснал, че романтичното влияние на старите викингски саги замъглили душата му и са му дали сили за такава жертва: да живее до своята любима и да вижда непрекъснато как тя люби другиго. Това самоотрицание е равносилно на отшелнически подвиг и дори повече, освен ако е психопатия на полова почва.
За Димитро сякаш тази работа е най-понятна. Този авантюрист дошъл от Анадола в Станимака, а в Анадола отишъл неизвестно откъде, е бил способен на подобна постъпка, равносилна за тогавашните разбирания на престъпление. Интересно е, че нито баба Марийка, нито баща ми не говореха за неговото минало. Сигурен съм, че и те не знаеха нищо положително. Разпитах един път и чичо Джордж, но и той ми заговори за баща си от неговото пристигане в малкото гърчеещо се родопско градче. Като че ли Димитро е бил пуснат от небето някъде между Бачковския манастир и Асеновата крепост да придружава един керван камили и да внесе буря в едно тихо занаятчийско семейство.
Баща ми, който беше прекрасен разказвач, говореше за дядо с чувство на много голяма адмирация. От всичко, което съм научил за него и което отчасти ще разкажа след малко, личи, че той е бил изключително ударен човек, с голяма и разнообразна културност и интелигентност, рядка за времето и средата, остроумен и веселяк. Същевременно е бил буен, страстен, неумерен гуляйджия, ловък Ловелас и амбициозен себелюбец. В сблъскването на тези качества можем лесно да подозрем мълнията, която предизвиква решението му да отвлече чистото и хубаво провинциално момиче. Намесила се и аристократичната му честност и го заставила да узакони с порядъчен брак лудорията на авантюристичния му порив.
Нека спра тълкуванията до тука. Да ги разтегля и на още двайсет страници – все този резултат ще добия: ще се мотая из мъглявините на едно психологическо недоразумение, повече или по-малко с компаса на догадките, а с такъв уред най-често се стига там, откъдето си тръгнал.
Нека си призная, мен ме постигна тази участ.
Аз се връщам пак при триъгълника Марийка – Димитро – Желю и оттам ще продължа разказа си.

Димитро представил Желя пред всичките си слуги и помощници като своя дясна ръка, а пред търговския свят на Филибе го обявил за свой пълномощник.
Трябва да се подчертае, че Димитро имал късмет. Анадолските стоки и кемерите с жълтици отдавна биха били свършени, ако не проработил и късметът му. Той проявил удивителна търговска сръчност, кемерите се увеличили бързо, а стойността на анадолските стоки дала капитал за първата бирена фабрика в България на мястото на сегашното цветущо предприятие „Каменица”.
Бирата не била още позната у нас, но скоро станала обичано и търсено питие не само в Пловдив, ами и в цяла Южна България.
Когато бирата се разляла нашироко из Тракийската равнина, печалбите ѝ дали възможност на чорбаджи Димитро да открие нови индустриални заведения: фабрика за европейска преработка на кожи на мястото на няколко стари западнали турски табахани.
Работите му вървяли от добре по-добре. Пораснал и обществено: бил назначен за почетен френски консул в града. Получил височайши берати за търговия из цялата империя и на големи празници се явявал из града окичен с много ордени.
Семейството му твърде наедряло, пропорционално с материалното му благосъстояние. Двудетната система не била известна още на българското градско общество и Марийка ежегодно поднасяла на съпруга си по едно врекливо бебе. Народили се (ще спомена само тези, които зная!) и били кръстени с гръцки имена според модата на тогавашния Пловдив - едно по друго: Антула, Аристотел, Джордж, Акиндин (този, за когото още в самото начало казах, че е бил кръстен и който впоследствие става мой баща) Ефталия, Агатангел, Екатерина или кратко Катина.
Не е съвсем безинтересно да се знае като какво горе-долу са представлявали моите вуйчовци и лели. Ако човек онаследява по нещичко от своите предци, може би аз съм си взел по малко от тях и – значи – в моя собствен портрет ще се намерят чертички от техните.
Антула – първородната дъщеря на Димитро и Марийка, била много даровита и интелигентна девойка. Като дете тя имала за домашни учители най-добрите преподаватели от гръцката гимназия. По-сетне учила в девическия пансион на Френската католическа мисия. Имала изключителни качества и наклонности към изящните изкуства, но тъкмо, когато трябвало да замине в Италия да учи живопис, в сърцето ѝ избухнал огненият темперамент на баща ѝ и тя се оженва за един пройдоха, когото видях веднаж, малко преди смъртта му, беше дошъл да иска прошка от баба Марийка – и ми направи впечатление на пристанищен хамалин. Как е живял с изисканата чорбаджийска дъщеря, възпитавана в пансион – и най-елементарното въображение може да си представи.
Аристотел бил нещо необикновено: имал физическата сила на бизон и бизонова духовна убогост. Лакомията му била толкова голяма, че е пословична не само в нашия род, а и в семействата на почти безбройните дядови кумици и кръщелници. Знам, че веднаж пътувах във влака с пловдивчани. Един от тях, като искаше да охарактеризира един лакомник, каза:
- Той яде като кръстник Аристотел.
Разпитах го по-изтънко, отидох му на гости в Пловдив, запознах се с майка му и разбрах, че мъжът ѝ бил кръстен действително от моя дядо.
Аристотелевата популярност на лакомник била напълно заслужена. От баща си знам сума случаи, които доказват това, но достатъчни са три случая, за да го увенчаят с ореол на първенец в тази не особено рядка способност.
Веднъж той изял цяла тава баклава, приготвена за гости по случай Димитровден – имения ден на баща му. Друг път – половин пита кашкавал, като мажел при това хляба си с мед. Трети път – един шиник орехи, които чупил цели два часа.
Този изключителен човек, който бил в състояние да спечели луди пари, ако бил отишъл в страната на рекордите – Америка, за жалост завършил дните си във Варна, като повдигнал с рамото си една двуколна натоварена каруца, която се била обърнала и затиснала каруцаря. От напрежението той повърнал кръв, а седмица по-късно умрял.
Джордж бил нищо повече от вгаменен богаташки син, който като дете крадял пари от къщи, за да яде сладкиши с другарите си, а като юноша продължавал това си доходно занятие, за да поддържа многобройните си любовници.
Аз го помня като стар човек, порядъчен механик във Варна, женен за една гагаузка – леля Зафиро – и баща на две дъщери – хубави момичета, чиито имена не си спомням в момента.
И Аристотел, и Джордж били съвсем бездарни ученици и баща ми ги догонил в гимназията, макар първият да бил с пет, а вторият с три години по-големи от него. При това не ги стигнал в последния клас, а някъде по средата.
Следното събитие ги спасило от по-дълго мъчение в гимназията. То много хубаво характеризира чорбаджи Димитро.
Един ден учителят по математика повикал Аристотел на черната дъска и му продиктувал някаква задача. Математическите знания на чичо ми обаче били толкова големи, че той можал да запише дори условието на задачата. Учителят го задържал до дъската и повикал Джордж да продължи неблагодарната работа. Криво-ляво условията били написани, но тогава дошла истинската мъчнотия: решаването. Тук вече нито духът на свръхфилософа Аристотел, нито божествената сила на Свети Георгия Победоносеца могли да помогнат на непрокопсаните им съименици. Работата била лоша. А още по-лоша станала, когато Архимедовият представител в Пловдивската гръцка гимназия извикал най-малкия брат:
- Акиндине, излез и покажи на тези безсрамни мързеливци как се решава задачата.
Акиндин неохотно се вдигнал от чина си и, избягвайки да гледа братята си, отишъл до дъската. За няколко минути той решил задачата и се готвел да отиде на мястото си, но учителят, вдъхновен кой знае от каква китайска педагогика, го спрял.
- Чакай, - казал му той. – Обърни се и удари по един плесник на тези нехранимайковци.
Акиндин, може би преценявайки, че плесниците ще му бъдат върнати в къщи десеторно, а може би и от най-искрено братско умиление отговорил:
- Не мога да ги ударя, господин учителю!
- Не можеш ли? – кряснал с малко пловдивския Питагор. – Веднага им зашлеви по една плесница!
- Те са ми по-големи братя и аз не мога да ги бия!
- Няма значение какви ти са! Щом аз казвам да им удариш плесници, длъжен си да го направиш. Хайде! Заповядам ти! Удряй!
- Не искам! - твърдо отговорил Акиндин и край устните му се очертала решителна гънка.
При този отговор мислещият по логаритмическа таблица „татко Песталоци” подскочил като гумена топка от катедрата и право върху доблестния и благовъзпитан Акиндин и започнал да го бие безжалостно, както въобще са биели даскалите от онова време.
Двамата немарливи синчаги на чорбаджи Димитро били поразени както от жеста на брат си, така и от бясното вилнеене на учителя и стояли като вкопани. После Аристотел изведнаж решил да отвърне на братовото си благородство с благородство; той блъснал даскала на няколко крачки, притиснал го до стената и изревал:
- Да не биеш момчето, че ще ти откъсна главата!
И на Акиндин:
- Бягай в къщи, братко.
Акиндин не чакал втора покана. Тичешком преминал стръмната улица от гимназията до в къщи и направо връхлетял на баща си, който тъкмо се готвел да излиза. Ненавременното завръщане на отличния ученик Акиндин зачудило Димитро:
- Защо се връщаш толкова рано, даскале? – той винаги го наричал така за разлика от братята му.
Акиндин веднага заплакал и с хлипане и хълцане му разправил станалото.
Дълбока гънка легнала между веждите на бащата.
- Значи ти не иска да биеш братята си? Страх ли те беше от тях?
- Не! Не ме беше страх! Срамно ми беше да ги бия! Ако са лоши ученици – нека им пише лоша бележка... Тогава ти ще ги накажеш... А на мен те ми са батьовци!
- Така... – бавно процедил Димитро и погалил сина си по къдравата глава. – Добре си постъпил, даскале. Сега си измий очите и иди на училище. Ако имате урок пак на този учител, не влизай в клас.
Димитро излязъл из къщи, но не тръгнал из чаршията, а се упътил към гимназията, на която бил настоятел и покровител. Той влязъл направо в учителската стая, където заварил всички даскали и направо започнал да налага математика с жилавия тръстиков бастун.
В промеждутъците на ударите успял да внуши на пердашения педагог няколко възпитателни норми:
- Чакай да те науча, хаймана проклети, как се кара брат да бие братята си! Като не ти стига агълът, че тъй не се възпитават деца, върви да пасеш свини! Аз съм пратил синовете си да ги учиш, а не те да те учат какво е човещина и какво е магарещина!
И понеже за даскала не се застъпил „един Аристотел”, боят с бастуна продължил цялото междучасие.
Но педагогическите задачи на чорбаджията не свършили с това. Още следния час учителят бил уволнен, а на обяд Аристотел и Джордж получили такъв бой, че майка им със сълзи едва успяла да ги спаси.
Двамата понесли боя със стоицизъм и получили в награда бащиното си решение:
- Вместо да ми червите лицето, от днес вече няма да ходите на училище. То е за хора, а не за добитък! Аристотел ще учи занаят в бирената фабрика, а Джордж в кожарската! Туй то!
С тази си постъпка Димитро разрешил въпроса за тяхното бъдеще с рязкостта, с която приел и Желю в дома си.
А Желю! Наистина той удържал думата си. Станал дясна ръка на чорбаджията, куче и от куче по-верен пазител на имота му и най-предан другар на неговите деца. Особено много обичал Акиндина, който преповтарял баща си и по външен вид, и по нрав.
За него, обаче, като за мой баща, ще говоря много, та тука е редно да го прескоча и да дам преднина на леля си Ефталия.
Тя била хубавица, много сантиментална и нежна, със значително образование – добито в Пловдив и Варна – обаче, меланхолична и безволева, неспособна да се помири с обстоятелството, че след много имане, може да се стигне до много нямане.
Покрай брата си Акиндин влязла в социалистическата среда на русенските работници и интелигенти, но и там се държала като принцеса, попаднала между селяци на гроздобер. Влюбила се в един буден и кадърен момък, но от ревност, за да му отмъсти, се омъжила за един прост дебелан, добряк и плосък по дух, шивач – някой си Иван Димитров, когото аз съм нарекъл „вуйчо Иван Слонът”. За него стана дума и в началото на тези бележки, когато беше помощник кмет на Русе.
Ех, провървя му и нему, сиромаха, само че леля Ефталия вече я нямаше да види „общественото му издигане” посредством 9 юни 1923 година. Впрочем тя – също като мене – би разбрала, че той не се бе издигнал, а бе напомпан. И би се червила.
Тази неприятност бе й спестена от Съдбата: тя умря през 1910 година – три години, след като даде живот на едно грозно, скрофулозно дете – моята братовчедка Олга, която винаги съжалявах, но никога не обичах.
Чичо Агатангел помня само по портрет – един прекрасен младеж. Запомнил от бащиния си дом само лошото, той постъпил в една варненска фирма като служещ, но заболял от туберкулоза и умрял млад. Тогава ние живеехме в Свищов и аз като насън си спомням как се получи у дома тъжната телеграма.
Леля Катина и дъщерите й дълго време живееха с моето семейство и аз доста ще разправям за тях.



Описанието на едно семейство като това на чорбаджи Димитро не може да се направи с телеграфическия стил на моя обичан писател Георги Стаматов. Ща не ща, трябва да бъда по-обстоен, ако наистина искам да разкажа неща, които биха заинтересували кръг, по-широк от този на братовчеди, близки и роднини. Затова, въпреки отклоненията, които ми се налагат поради голямата и разнообразна материя, длъжен съм да следя една червена нишка.
И ето, че се връщам да я подхвана от онова възелче, което й вързах в кантората на чорбаджи Димитро, когато той решил да остави Желю в дома си и да го направи свой душеприказчик.

Първа публикация. Машинопис.

Контакти Contacts

Институт за литература
Българска академия на науките
  • България
  • 1113
  • София
  • бул. „Шипченски проход” 52, бл. 17
  • Тел. +359 2 971-70-56
  • Факс +359 2 971-70-56
  • e-mail: Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.