Из "Майчина вяра"

Змей Горянин. Posted in Из "Майчина вяра"

МАЙЧИНА ВЯРА
Във храма е тихо и син полумрак
трепти пред иконите святи,
които ме гледат със погледа благ,
със който ме мама изпрати
до пътната порта, когато заминах
в чужбина да диря късмет –
/едничкото нещо от мойта Родина,
останало с мене навред!/

Обхождам земи и далечни и чужди –
и колко горчилки съм вкусил,
и колко години прекарал съм в нужди,
и грижи и черни покруси!...
А привечер винаги влизам във храма,
та в тихия син полумрак,
усмивката кротка и топла на мама
да влезе в сърцето ми пак.

И все тъй... И все тъй минават си дните
грижовни, нерадостни, сиви...
И все тъй във храма ме срещат светците
спокойни, добри, милостиви, -
и пълнят с усмивка сърцето смутено
и шепнят ми: „Малко потрай!”
/О, майчина вяра – богатство нетленно –
жълтичка от родния край!/
НА НИВАТА

Ще стана раничко в зори,
ще се прекръстя и помоля,
и моят дух ще се смири:
- Да бъде Божията воля!

На къра ще изляза; там
ще найда Божията нива
и житните зърна ще ям
и от росата ще отпивам.

И може би ще ме съзре
Христос, край Него като мина.
И всичко той ще разбере!

И ще ме викне, като Рут
глава на Неговия скут
да сложа и да си почина.

1947, София


ВИДЯХ ХРИСТА

Видях Христа. Той беше в две очи
усмихнати и пълни с топла влага, -
и чух Гласа Му кротко да звучи
във детска реч – забъркана и блага.

Видях го във възторга несравним
на майката, която с нежна тръпка
следеше, как несмелият й син
в живота прави първата си стъпка.

В тъмница бях. И там видях Христа:
в окови обкован, покрит със рани, -
и чух Го със попукани уста
да благославя Своите тирани.

И онзи ден пред портата ми там
пак Той бе скрит под просешката дрипа,
а нямах къшей хляб да Му подам,
нито лъжичка гостба да Му сипя...

Глава приведох тих и наскърбен
и изумен видях Христа в сърце си
и от Лика Му светъл осенен
изпях за него тази проста песен.

София, 1948
АКО ЛИ НЯКОГА...

Ако ли някога бих могъл
да бъда пак така невинен,
както в детинските години
в забравения роден град, -
възправил бих очи към Бога
и небесата ведросини
орал бих с поглед, като ниви,
за да посея благодат.

Посял бих малко, малко зрънце
/аз си го взех от Иоанна,
когато в горест и безсъници
над страниците му стоях/ -
и то било би ново слънце
над Родината изтерзана,
изгряло ласкаво и чисто,
та да прогони мрак и грях.

Посял бих Словото, което
в начале е било у Бога,
и със което Бог създал е
необозримия Си свят; -
посял бих него – то да свети
в тез дни на трепет и тревога,
и то да води и да гали
залутания в мрака брат...

Посял бих словото Христово,
Написано със кръв на кръста:
Предвечно слово – вечно ново,
За път предвечен – вечно нов.

О, слово Божие: Л ю б о в !



ПРИЧАСТИЕ

Зората свари ме на път.
Шуми край мен гората млада, -
дъхът на пролетна прохлада
аз вдишвам леко с пълна гръд;
и моето сърце трепти
с крила на лека чучулига,
която в утрото лети
и иска слънцето да стига.

Достигна ли върха, аз знам:
простен, смирен, разкаян грешник -
клепалото ще ме посрещне
и аз ще си отдъхна там;
във мъничкия монастир
ме чака чисто, чудно щастие -
а, колко обич, колко мир
във капката Свето Причастие!



СЪНЯТ

Защо да бдим, когато от живота
Не вземаме ни капчица награда?
Покорно шии слагаме в хомота
За малка, неизползвана наслада.

Да спим! Да спим, защото в сън света
Изглежда без печал и изнемога;
Сънят е много близко до смъртта,
А пък смъртта отвежда ни при Бога!
ЗА СМЪРТТА

„О, колко страшна е смъртта
и грозен гробът - вход за мрака;
Заспиш - и вечна пустота:
едно огромно „нищо" чака..."

О, мъничък човешки дух,
в живота туй ли си научил?
Нима не схвана твоят слух
на ангелите хора звучен
да слави живия Живот -
Животът, който не умира?
Та виж: край тебе той извира,
над теб трепти от звездний свод
кипи, шуми на дървесата
във сока свеж през пролетта;
ечи високо в небесата
на птичките във песента -
навред е Вечният Живот!
Та ти ли - син на Саваот -
от тук към „нищо" ще отминеш?
Нима не виждаш в гроба черен
легло - телото да почине,
и вход - единствен, прав и верен -
Отвъд при Бога да преминеш?!

ЗА ЖИВОТА

Обичам всяка искрица живот.
Тя радва ме, където да блещука:
в звездицата сред облачния свод,
в цветчето крехко в скалната пролука,
във пухкавия мъх върху скалите,
във кълна житен - Божа благодат,
във мащерката, пълна с аромат,
в приспивното жужене на пчелите,
в кандилцето на малката светулка
и на щуреца в тихата цигулка.

Във всяка искрица живот сияй
Светликът Божий, Който не угасва
и затова ме радва тя без край; -
и винаги пред мен когато блясва
от искрица тя мигом засиява
в небесен фар по пътя ми за там,
където свойта светлинка ще дам
на Оня, Който светлината дава
и от Когото съм я взел, когато
съм видел пръв път слънчевото злато.

МОЕТО БОГАТСТВО

Хвалил се богатия с парите,
но дошъл крадец и му ги взел;
сив куршум на силния в гърдите
влязал и живота му отнел;
хубавеца болест погрозила;
младия животът застарил;
веселяка мъка поразила;
мрачният самичък се убил…

Аз пък нямам ни сребро, ни злато,
силите ми стигат да ора,
и сърцето ми е тъя богато,
че съм здрав и мога да творя!
Черна мисъл ме не навестява,
младостта си в труд съм изживял,
веселба не търся във забравата
и не знам безизходна печал.

Моето богатство кой би могъл,
кой би могъл да ми окраде?
То е мойта права вяра в Бога –
тя при Бога ще ме отведе…



УТРИННА

Ща забие камбаната в тъмно –
преди още да се е разсъмнало –
и ще тръгнат и млади и стари,
като сиви сенки край дуварите,
за към храма свят и чист на Бога;
ще оставят там скръбта, тревогата
и със чиста вяра ще се молят
да ги не споходи пак неволята;
ще запалят бели вощеници
пред лика на Майката Светицата, -
ще ѝ кажат, че на нея чакат
да изтрие очите разплакани
и да прати Кузма и Димяна
да лекуват болките и раните…

Ех, ти, вяра хубава и чиста,
като бялата зора лъчистата! –
Влез в сърце ми, влез дълбоко в мене –
да получа и аз изцеление!

ЗОВ

Пеят медни хлопотари –
сякаш есента звъни
над пладнища и кошари;

сякаш есента звъни
със невидими камбани
над поля и планини;

сякаш есента ни кани
да прегънем колена
със смирено покаяние;

да прегънем колена
пред могъщия Стопанин,
Който всички семена

благославя, за да станат
хлебодатни класове –
с хляб насъщен да ни хранят.

Сякаш есента зове
да сберем набожно пръсти
и да се прекръстим.

Монастир „Св. Николай”
с. Кладница, Софийско
1949 - септември


РАЗПЕТИ ПЕТЪК

Във храма е тихо. Дълбока печал
се спусна от старите тъмни икони.
И свещи горят. А светликът не гони
безкрайния мрак моя дух овладял.

Смутен съм. Стоя пред ужасния спомен
за Твойто разпятие. Тръпен и плах
аз чувствам, че мой е старинният грях,
че сам изковал съм Ти кръста огромен.

И капките кръв от светите Ти рани
над мене са капнали, в мен ще горят,
догдето часът на Съдът Ти настане...

И шепна, а сам си не чувам гласът: -
Исусе, простил си Ти моите деди,
и мене със Своята прошка съди...


ВЪЗКРЕСНА ПЕСЕН

Празничното слънце е засмяно,
вятърът възкресни песни пей
и в небето синьо, като знаме
бяло,чисто облаче се вей.

Бяло знаме - знак за мир и обич!
/Мир и обич ни Христос дари/
За мира възстават всички роби
и в сърцата обичта гори.

Мир и обич днес браздят нивята,
дето хлябът наш насъщен зрей,
плуг и трактор, чук, игла и вятър
новите възкресни песни пей!


ПОБЕДНА ПЕСЕН

Звъни, великденска камбана!
Сияй, възкресна свята нощ!
Да няма мъка, скръб и рана,
душа да няма изтерзана,
ни помисъл да има лош!

Защото Любовта, разпната
от синовете на грехът –
възкръсна пак. И светлината
зарита в тмата на земята
изгря и озари светът.

Защото истината блясна,
- лъжата я не затъмни! -
и всеки ден е все по-ясна,
по-лъчезарна и прекрасна
от всички, всички светлини.

Звъни, ехти, победна песен!
Душите празнично буди
и възкресявай, че възкресе
Христос - Владетелят небесен -
смъртта със смъртта си победил!

ПОНЕСИ се над земята,
песен вечна, песен свята,
славяща със всяка нота
тържеството на Живота!
Понеси се волнокрила,
лека, като развигора,
ти: надежда, вяра, сила
и закрила и опора.

Понеси се, ти, могъща,
Зазвучи във всяка къща
и на всички във сърцата
влей си, влей си, ти, словата, -
за да сетят те отново
любовта да ги сьгрява -
Любовта на Бога Слово,
Който ни Живот дарява!

Понеси се, ти, прекрасна,
ти, от слънцето по ясна,
ти, по-ширна от небето,
по-бездънна от морето,
Божа истина свещена -
по-безкрайна от всемира:
че смъртта е победена,
че Животът не умира,
че Христос возкресе!

- Воистину возкресе!


ВЕЛИКДЕНСКА НОЩ

Нощта е тъмна, а градът е светъл:
течат по улиците светлини,
блестят на „Невски" златните кубета
и звън камбанен плиска на вълни.

И на вълни на люляка мирисът
се носи над празнуващия град
и всички хора толкова добри са,
че всеки срещнат срещат като брат.

Очите са и светли, и горещи, -
те по-пламтят от хилядите свещи -
и светлината все расте, расте...

И с вяра, що от дън душата блика,
повтарят устните вестта велика:
- за мир в света възкръсна Ти, Христе.


ВЕЛИКДЕН В МОНАСТИРА

Възкресна нощ. Тих, топъл лъх повява,
крила на ангели се разлюляват
и от шума на техните пера
шуми набожно тъмната гора.

- А ето, чуй: клепалото запява -
със песента си Бога възхвалява
и възвестява празничната вест:
„Със смърт смъртта е победена днес"!

„Възкръсна Този, Който пожела
със кръстна смърт Живот да ни дарува!"
...И пак се веят ангелски крила...

А ето, виж: нима не ти се струва,
че хиляди звезди от небесата
се спускат в монастира сред гората ?

„Седем Престола”, 1952


ВЪВЕДЕНИЕ

Спомням си топлата мамина длан,
тънките, ласкаво милващи пръсти,
тихият глас, който шепне едвам –
да се помоля и да се прекръстя.

В малката черквица свещи горят,
сякаш разцъвнали живи лалета,
сякаш безбройни светулки летят,
в синкава вечер над спящи полета.

Някой ме гледа. О, зная Те аз,
Божия Майко, със кротките взори!
Чувал съм мама, как с трепетен глас
вечер ти тихичко нещо говори.

Искам и аз да Ти кажа сега,
колко щастлив съм при Тебе във храма,
как ме откъсват от всяка тъга
Твоите очи и ръката на мама.

НЯКОГА
(Въведение)

Спомням си свойто детинство. Тогава
беше угрижена нашта страна, -
чувах навсякъде едно да разправят:
все за жестоката, страшна война.

Гледах как мама и баба кахърни
вечер се молеха мълком, без глас;
молеха Бога навярно да върне
татко отново, във къщи, при нас.

Слушах, и гледах, и исках самият
аз да се Богу помоля смирен,
само че много бях малък и тия
тъжни молитви не бяха за мен.

Бях наскърбен, а не смеех да питам
мама със тъмните, влажни очи;
баба пък би ме сгълчала сърдита:
„Малък си, глупчо! По-харно мълчи!”

Бях наскърбен, че не знам и не можа
Бога да моля за мир на света,
но от иконата Майката Божа,
в скута си взела Исуса Христа

сякаш ми рече с очите дълбоки,
че ме разбира без думи – така,
както разбира ме благият Бог и
Бащинска слага над мене ръка.

Тази Ръка ме из къщи изведе;
в шумните улици води ме тя,
после ме в мъничка църква въведе –
все тя: Ръката добра на Христа...
ВЯРА

Някога – ех, дълъг ред години!
сгушен в скутите на мама, аз –
взрян в очите й – спокойносини –
питах тихо с разтреперан глас:
- Мамо, няма ли в нощта студена
да помръзне Малкият Христос? –

Мама се усмихваше, смутена,
може би от детския въпрос. –
- Няма, мило. Той дете е Боже
и Го грее Божата любов...

Аз, поглеждах – все още тревожен –
към иконата с лика Христов...

- Ами щом дете на Бога Той е,
може друго Бог да нареди...

- Няма, мило! Ти бъди спокоен!
Непременно Той ще Се роди!

_____

Ех, години! Колко много нещо
съм загубил в бури и беди, -
но запазих вярата гореща:
непременно Той ще Се роди!


ЩЕ БЪДЕ МИР!

Звъни ти, празнична камбана!
Сияй ти, празнично небе!
че горестта без край не бе,
че дойде радостта мечтана!

Сред милионите звезди
една звезда изгря на изток
и нейното сияние чисто
тъмата нощна победи!

Стогласа песен в висините
разнася се на длъж и шир –
и жадно пият я душите;

и тръпни вслушват се сърцата
на Бога Вселюбящ в словата:
- Да бъде мир! Ще бъде мир!


ЩЕ ДОЙДЕ ПАК...

„И тази нощ на Изток небосклона
от чиста светлина ще засияй...”
- така мълвеша мама пред иконата
на Бъдни вечер в моя роден край.

Аз виждах как добрата Богодорица
усмихва се и кима й дори,
а мама шепнеше: „На вси народи
любов и мир въ сърцата ще гори...

И Божието слово ще се сбъдне:
Земята, като рай ще разцъвти...” –
и весело отвръщаше й бъдника,
окъпал в искри нейните мечти.

Ех, то бе тъй отдавна, че едва ли
не, като сън си го припомням пак.
Тъй много вече станаха печалите,
че миналото скри се в сънен мрак.

Не помня ни огнището, ни бъдника, -
но все пак нещо, спотаено в мен
ми каза – както мама: „Ще се сбъдне
светото Слово в речения ден!”

И както се от скрита жар подйема
искрица малка в плам да засияй,
от този глас в мен ражда се поемата
за идващия на земята рай:

В уречената нощ Денница мощна –
от слънцето по-светла ще изгрей
и блясъкът ѝ тъмнината нощна
и мракът вековечен ще разсей.

Ще зазвучат небесните простори
от песните на ангелския хор
и със любов ще се прегърнат хората,
и ще блестят сълзи във всеки взор.

И Словото ще дойде пак тогава –
земята цяла ще е Витлеем,
и на Христа огреяна от славата,
как лесно тя ще стане пак Едем!

КОЛЕДНА ПЕСЕНЧИЦА

Над гората прелетя
снежно-бяла птичка,
носеше с крила си тя
жълта вощеничка, -
и гората заблестя
цяла озарена –
посред зима разцъвтя
млада и зелена.

Птичката поспря крила
над една елхица
и връхчето залюля
малката свещица: -
сякаш Майката света
с много топла радост
люлкаше Сама в нощта
Божието Чадо...



СВЯТА НОЩ

Тази нощ е светла без луна –
като детски сън е безметежна
и в тържествената тишина
тръпне ласка хубава и нежна.

Свята нощ. Христовата звезда –
на Исуса любовта безценна –
грейнала във милиард сърца,
озарява цялата вселена.

И лъчите й на длъж и шир
обнадеждват и крепят човека
С вярата, че ще настане мир –
Божий мир от нине и до века!


РОЖДЕСТВО

Благословена свята Божа нощ,
изпълнена от ангелските песни!
Сред мрака чер, като победен нож
лъчът на Божата звезда ще блесне!

С благословия той ще засия
върху софрите с черен хляб и вино, -
и мир ще донесе от край до край
за твоите рожби, майчице Родино!

Ще бъдат всички хора на труда
със празнична надежда обновени,
съединени в Божата звезда
и в чиста братска обич възродени...

И няма вече злото от преди
да трови нашите души отново...
Благословена Божа нощ, бъде
за нас честито Рождество Христово!


НА БЪДНИ ВЕЧЕР

Витлеем е толкова далече,
толкова са много вековете,
а пък всеки път на Бъдни Вечер
Божата Звезда гори и свети.

Гледам я във малкото кандило
пред лика на майката Христова,
и ми става радостно и мило,
че душата ми е като нова,

по-добра, отколкото била е,
с повече любов към мойте ближни;
нищо зло не помня и не зная,
как изгарят всичките ми грижи.

Сякаш съм във Витлеем овчар
и пред Христа-Младенца коленича, -
и макар че му не нося дари,
той разбира, колко го обичам.


ВОДИЦИ

Колко сняг! И над реката леден мост, -
на моста се е спрял Исус Христос

Вслушва се в камбаните усмихнат, благ –
и в усмивката Му се топи и лед и сняг.

Богомолци с песни идат от града,
да се кръстят със светената вода,

да оставят при кръстителя Иоана
свойте скърби, свойте болки, свойте рани.

А Иоан им казва: „Ето Тоз
е Самият Божи Син – Исус Христос!

Искайте кръщение и благослов,
Той ще ви помилва с кротсто и любов!”

И усещат богомолците тогаз
как край тях и в тях топи се лед и мраз,

как ги милва топла пролетна вълна,
из мъглата как прониква светлина

и сред нея как с крила на гълъб бял
в белота Светият Дух е засиял...

РАНО утрото, разтвори
ведросините си взори,
блясна слънце над реката,
обкована с тежък лед; -
звън камбанен се понесе
и тържествената песен
се отекна, като светъл,
като празничен привет.

Слънцето предвечно свети –
и изчезват вековете:
ето Иоан Предтеча
пак издига властен глас:
- Приклонете си главите,
разтворете си душите,
с покаяние срещнете
Божия Син дошъл при нас!

И ледът върху реката
се стопява от словата, -
и разкаяни душите
изповядват грях след грях; -
обич чиста ги обгаря –
те широко се разтварят,
за да влезе в тях Доброто –
Сам Христос да влезе в тях.


ЛЮБИ И ПРОЩАВАЙ

Сияен и слънчев е зимният ден;
сияе небе и земя, а реката
разляла е сякаш алмаз разтопен –
тъй празнично светла сияе водата.

Сърце, освети се във нея и ти!
Виж на: и Христос се отново кръщава!
И Гълъбът син в небесата шепти:
- Люби и прощавай! Люби и прощавай!

Сърце, завърни се във детските дни!
Със детска молитва хвърли се в реката,
със детски ръчички Христа пригърни
и с Него, и с Него литни в небесата!

А там Той от теб ще направи звезда –
Една от безбройните светли звездици,
Потънали в тази алмазна вода –
Христовата свята вода на Водици.

СРЕТЕНИЕ

Ни звук, нито лъч не разсича сега полумрака,
препълнил със тихо спокойствие стария храм, -
сърцето ми само тревожно се свива – аз чакам
Пречистата Божия Майка – света Мириам.

Отколе съм чакал! Години съм чакал Сретение!
Опора съм чакал за своята вяра в Христа,
а Той – Вездесъщият – винаги бил е със мене
но, сляп като Савла, и аз съм вървял в пустотата...

Печални години на лутане в тъмни съмнения,
години измрели сред гордост суетна и зло:
да диря Спасителя само в предсмъртни
мъчения,
праведен под кръста, със трънен венец на чело...

Тъй много са мъките в дните ни земни, че ето:
сред мъките само бях търсил аз Божия Син,
А Той ми отвори очите да видя Д е т е т о
със розови устни и свилени златни коси.

Тогава прозрях и окрепна се моята вяра:
в живота – във младия детски живот е Христос!
Смъртта ни вратите на Божата вечност отваря,
но само Детето към Бога прехвърля ни мост!

Детето, Което аз чакам смутен и тревожен
да срещна сега в полумрака на стария храм...
Със сълзи ръце ще протегна към Майката Божия,
ще взема Сина й и свойто сърце ще й дам!





ПЕТДЕСЯТНИЦА

Лъчите слънчеви по-златни са,
по-синьо е – небето и по-ясно...
О, светъл ден на Петдесятница!
О, празник свят на чудото прекрасно:
да слезе Дух Свети върху избраните,
да осени челата им със огън,
за да прозрат в Промисълта на Бога
и да лекуват болките и раните
със Любовта изгряла на Голгота,
на Кръста със спасителния знак,
с Исусовото Слово на Живота –
спасило людете от смъртен мрак...

О, светъл ден на Петдесятница!
със чиста вяра чакаме отново
да дойде на земята Дух Свети.
И мислите ни сякаш благодатно са
изпълнени с Живителното Слово
и огън над челата ни блести:
това е Той – негаснещият огън
на безпределната Любов на Бога.

ПРАЗНИК НА СЛОВОТО

Благословен е този Божий ден!
На Бога Слово той е ден обречен!
Че Божието Слово – дар безцен –
от този ден не ни напустна вече!

Били са дни на гробна тъмнина,
на робство черно черни дни безправни,
но греели са в дивни писмена
на миналото образите славни.

И греели и водели са те
славяните през пропасти и бездни, -
и казвали са ни, че Бог не ще
остави Свойто Слово да изчезне!

И не изчезна то, а стана мост
от мрака да преминем към светлика,
където в мир сияй Исус Христос,
и Словото за мирен труд ни вика!

Ти ще пребъдеш, Ден на любовта –
Ден Първи за славянските народи, -
че с тебе ни въведоха в света
светите братя Кирил и Методи!



Из Змей Горянин. “Майчина вяра”Съставител Васил Балевски.- София: Издателски център “Боян Пенев”, 2003.

Контакти Contacts

Институт за литература
Българска академия на науките
  • България
  • 1113
  • София
  • бул. „Шипченски проход” 52, бл. 17
  • Тел. +359 2 971-70-56
  • Факс +359 2 971-70-56
  • e-mail: Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.