Дял първи Глава втора Пътникът

Институт за литература. Posted in Кондика на Светата Бачковска Ставропигиална Обител | . Посещения: 2172

Глава втора:  Пътникът


1/10.     В същия оня ден на всехристиянска радост от спасителното и даряващо живот вечен Възкресение на Господа и Спаса наш Иисуса Христа, именно в деня на Светлия Петък, 1 априлий 1081 лято Господне, когато на византийския престол се възкачил и възцарил император Алексис Комнин, той – въпреки тревогите и грижите, които имал, не забравил своя верен и предан човек, стар боен другар и пръв учител във военното изкуство – Григория Бакуриани и особено неговата смела и решителна подкрепа в борбата с Вотаниата. Затова току-що провъзгласеният цар и самодържец повикал при себе си Григория и след като го притиснал до гърдите си и целунал с любов и благодарност, предал му своята дотогавашна висока служба Велик Доместик на Запада. Тогава просълзеният от умиление Григорий си спомнил думите на един стар, престарял грузински монах, комуто Всеблагият бил дал дълголетие, за да изпие цялата земна мъдрост и да я предава на младите. „Коя е най-голямата мъдрост, която си научил, светий старче? – запитал Григорий. – Няма голяма и малка мъдрост на земята. Тя е само една и е съвсем малка: човек тук е пътник! – така му отговорил старецът и добавил, – Истинската голяма мъдрост е на небето, затова не откъсвай очите си от него!” Не го разбрал тогава младият беден скитник, но сега думите на столетника били съвсем ясни за Великия Доместик. Той паднал на колене и възнесъл гореща молитва Богу, Комуто дължим всичко, защото всичко от Него сме получили. Слава, чест и поклонение Ему!

2/11.     И за по-малко от миг, както се случва с човека, обикновено когато е развълнуван от много радости или от много горести, Григорий Бакуриани видял себе си пътник по Божията земя, а като извил очи назад по изминатия път, сам се изненадал от извървяното... колко много кривулици и стръмнини бил изминал, докато стигне толкова високо!...

3/12.     Григорий Бакуриани бил арменец по народност, но смятал за своя родина Грузия (Иверия), а себе си – грузинец (ивериец). И справедливо смятал той така, защото повече от четири и половина столетия били изтекли, откак неговият род напуснал Армения и се поселил в Грузия, заедно с други знатни арменски родове. И нито един от поселниците и техните потомци не се признавал за арменец; Грузия станала втора тяхна Родина, а те – нейни достойни синове, с които тя се гордеела. А защо се преселили тези знатни арменски родове в средата на Петото столетие в Грузия? Да не би да са били прогонени от Родината си за дела, които са я посрамвали и позорили? Или ги е преследвал враг-насилник, за да ги ограби? Или в страната на прадедите си са били останали без поминък и беднота, та в людска земя подирили къшей чер, изгнанически хляб? – Не! Друго зло, много по-голямо и много по-опасно заставило стотиците родове на знатни арменци – между тях и родът Бакуриани – да напуснат Родината си.

4/13.     Това зло – по-страшно от чумата и по-опасно от бесен порой и стихиен огън – било скверната и богуненавистна ерес на монофизитите, тази отровна за душата билка, чиито семена лукавият пръснал в нивата Божия на Изток, та да трови и погубва душите на маловерците и неукрепналите в правата Вяра Христова. И добра жътва започнал да сбира нечестивият. Многома се увлекли от словата, що изсъскал змийският език на дяволовия служител и угодник Аполинарий Младший и приели разпространяваното от него лъжеучение, като истинно тълкувание на Словото Божие. В Армения – може би, защото пазачите не бдели и не опазили лозето; може би, защото сами пастирите не били укрепнали във вярата, та не могли да укрепят в нея и паството си – лукавият намерил мнозина слепи духом, на които дал за чисто злато фалшивите медни пари на монофизитите. Но има ли нещо по-дивно от Божията Любов и Божието Милосърдие? Кой праведник и кой чающ тяхната закрила и теплота се е лишил от тях? Кой жаждащ светата Истина не е утолявал жаждата си от несекващия и сладостен Извор на Божията Благодат и кой, дирещ Бога, не го е намирал? Едничък Си Ти, Господи, Който от никого и нищичко не Си взел, а всекиму и всичко си давал с невиждана щедрост! Едничък Си Ти, Вселюбящий и Всемилостивий, Който не отсичаш плодното дърво с безплодните и делиш, и закриляш праведника от грешниците, които го заобикалят. Както в древле Господ Бог отдели праведния Лот от потъналите в грехове и беззакония жители на Содом и Гомора, както изведе из робска неволя първородния Си – Израиля и с твърда стъпка го преведе през море и пустиня, за да го посели в страна, даваща пища и на телото, и на душата, така Всепромислителят отделил от тънещите в гнъсотата и позора на монофизитската ерес арменци, родовете на онези техни сънародници, които със страх от Бога и християнска твърдост пазели чиста и непомрачена от лъжеслова и сатанински ереси светата Православна Християнска Вяра такава, каквато я получили светите апостоли от Самаго Истиннаго Бога и Спаса нашего Иисуса Христа. Тези родове Божията Промисъл наставила, а Божията Десница отвела в православна Грузия, за да ги запази от миязмите на ереста. Между тях бил и родът на Григорий Бакуриани.

5/14.     Григорий не знаел и не можел да знае този път на своите прадеди, заспали преди векове в скутите на Всеблагия. Той виждал само началото на собствения си път, там някъде в далечината на миналото; това начало се сливало с образа на неговия баща – грузински княз и византийски полководец. Но бащата на Григорий се преселил Отвъд – там, където няма болка и печал, а Живот Вечен – още когато той и брат му Абасий били юноши. Майка им – а може би е била и мащеха – употребила цялото състояние на покойния си съпруг, за да набави и осигури зестра за дъщерите, а синовете оставила сами да се погрижат за себе си. Макар ударът от майчината несправедливост да бил много тежък, макар двамата братя да били още почти деца – те не се побояли от суровостта на живота, не пристъпили в него плахо и òпипом, като в тъмнина, а навлезли смело и решително, готови да се борят и не да отстъпват, а да побеждават. Труден бил животът на двете сирачета. Синове на княз и самите князе, те не леко успели да си намерят поприще, за да припечелват оскъдната си вечеря и сиромашкото си легло. Дълго скитали из Армения, Грузия, Сирия и Романия (Византия), занимавали се с различни занятия, не се отказвали от каквато и да е работа, дори когато не им била по сърце – докато се изправили на крака, отрастнали, възмъжали и се укрепили със сили и познания. Тогава наумили да поемат пътеката на военното служене, по която вървял и баща им и достигнал чин „архонт на архонтите”. Така Григорий и Абасий Бакуриани влезли във фалангите на римската войска и, поради княжеското си достойнство, тръгнали не по войнишката, а по военачалническата лестница. Бог бил много милостив към двамата братя, които службата принудила да се разделят, без да престанат верно, предано и всеотдайно да се обичат. С Божията помощ Абасий достигнал до чин „магистър”, сиреч главнокомандващ на една от императорските армии. А Григорий бил още повече ощедротен от Всеподателя Бога, Който винаги и всякак го подпомагал в трудните военни дела. А това било, защото Григорий никога не жалил сили и знания в борба срещу враговете на Византия, нито скъпил кръвта и щадил живота си, когато е трябвало гърди с гърди да се сблъска с тези врагове. Случвало се Григорий по седмица да не затвори очи, по седмица непрестанно да язди, като сменя преуморените коне; многажди бивал раняван; попадал в плен у куманите и печенезите и прочее, и прочее, ала ни веднъж не се отказал да изпълни дълга си, понеже знаел, че изпълнението на дълга е една от началните добродетели на християнина. Той бил със сърце, преливащо от благородство толкова, колкото и от юначество. Когато побеждавал, бивал великодушен и милостив; когато пък бивал побеждаван – приемал удара с покорство, ала без примирение и униние. За всичко това, императорите, на които той служил като военачалник на Изток и Запад, като управител на Карс и Теодосиопол (Ерзерум) и на каквато друга служба да бивал изпращан, го обичали и обдарявали с високи титли и огромни богатства в земи, пари и скъпоценности. И ето че при Алексис Комнин той – Григорий Бакуриани, бездомното и гладуващо грузинско дете-юноша – достигнал най-големите висини на служебната стълбица: бил побратим на самия император, приравнен към придворните от царска кръв; бил любимо духовно чедо на българския архиепископ Теофилакт, който му пишел мъдри напътствени писма, бил севаст и велик доместик на Запада...

Контакти Contacts

Институт за литература
Българска академия на науките
  • България
  • 1113
  • София
  • бул. „Шипченски проход” 52, бл. 17
  • Тел. +359 2 971-70-56
  • Факс +359 2 971-70-56
  • e-mail: Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.