Дял първи Глава първа Усилни години

Институт за литература. Posted in Кондика на Светата Бачковска Ставропигиална Обител | . Посещения: 2280

КОНДИКА НА СВЕТАТА БАЧКОВСКА ОБИТЕЛ

Д Я Л   П Ъ Р В И



1. Во време оно
2. 1186  – 1396



Ч а с т   п ъ р в а

В О  В Р Е М Е  О Н О

Глава първа:  У с и л н и   г о д и н и.


1.     То било страшно време тогава! Усилни години били! За беззакония и грехове Всесправедливият отвърнал очите Си от българския народ и го оставил да робува на гърците, които тогава се наричали още ромеи и византийци. Самуил – последният български цар – паднал мъртъв пред бойната си шатра на 15 октомврия в 1014 лято Господне, когато видял да се връщат ослепени петнайсетте хиляди славни негови войни, пленени с измама в Беласица-планина от войските на византийския император Василий Втори, който – вместо да изтръпне от душевен смут за злодеянието си, възгордял се с него и от жестокосърдечието си направил украса за царската си корона, като се нарекъл
Б ъ л г а р о у б и е ц. А понеже примерът на подчиняващия се предава на подчиняваните от него, и войниците на Василия, и гражданските служители, та и всички ромеи започнали да избиват българите, като не щадели ни старци, ни деца на майчина пазва. Разорението, разрухата и запустението запълзели по българската земя като страшни, разлютени отровни змии. Запламтели светите манастири, великолепните и величествени църкви, болярските палати, градските къщи, селските хижи, та дори хралупите, в които живеели побегналите из планините пàрици. Почерняло от дим небето на България и проехтяло от стонове и вопли. Усилни години били те, защото Божият гняв не бил стихнал още.
2.     Ала и в гнева Си Бог – да бъде вечна Неговата слава! – е справедлив. Според справедливостта Си наказал Бог Василия Българоубиеца: поразил го с онова страдание, с което самият Василий измъчил неповинните в нищо и пленени с измама български войни: след тежка болест ослепял и той – могъщият цар-господар на Византия. Защото забравил, че няма по-могъщ от Господа Бога и че Той е самата Любов, Милосърдие и Справедливост. А към слепотата и още му притурил Бог, като го лишил от потомство и го остовил да умре сред чужди хора – с празно сърце и отворени очи.
3.     И започнали да се възкачват на византийския престол различни люде, които с повече или по-малко основание настоявали, че имат право да царуват над ромеите. Всеки нов цар завземал престола или с хитрост, или с коварство, или с окървавени ръце, та като се възкачвал на него, повече се трудил да се задържи, отколкото да се загрижи за държавата, която била нападана от три страни от врагове: турци от изток, латини от запад и скити от север... Ала всеки грабител накрая бива ограбен и това най-добре се потвърдило с византийските царе, защото всеки от тях заграбвал властта от предшественика си и бивал ограбен от приемника си. Така вървяло, докато на престола се възкачил Алексис (Алексий) Комнин – мъж, колкото опитен във военно дело и в управляване на държава, толкова и мъдър, справедлив, изпълнен с благочестие и богобоязън.
4.     Този Алексис (Алексий) бил от благороден и благонравен род, близък кръвен родственик на многома от старите и славни ромейски царе и още от юношеските си години постъпил на царска служба. Както подобава на благородните младежи и той служил във войската и поради Божията милост и с подкрепата на Неговата силна Десница побеждавал много врагове на Византия. И побеждавал не само с храброст, смелост и дръзновение, а и с мъдра и ловка мисъл. И така, като служил на все по-висока и по-висока служба, Алексис прослужил при трима царе: Роман Диоген, Михаил Дука и Никифор Вотаниат. От тогова последния именно и завзел властителския скиптър и императорската багреница.
5.     А това се случило така: Алексис Комнин бил при царя Вотаниата Велик Доместик на Запада, сиреч Върховен Началник на всичките ромейски войски на запад от Цариград (а на гръцки език Константинопол или Визанс). А понеже времената били размирни и Византия била нападана най-вече от западните латински царе и господари, които римският папа (от омраза към Светото Източно Православие) насъсквал и подкупвал да се бият с ромеите, на Великия Доместик тежала тежка грижа денем и нощем да бди – и по-лошо – денем и нощем да води люти боеве, за да пази държавата и царя. Многажди животът му висял не на косъм, а на паяжина; многажди неговата юнашка кръв багрила гривата на коня му, но никога опашката; многажди от победите му зависела съдбата на Византия. Ала право са казвали старите елини, че Бог закриля смелите. Бог Всемилостив и Всесилен винаги закрилял Алексиса и му давал победи. Но както е вярна горната поговорка, така е вярна и тази: това, което силният не може да направи със сила, завистникът го направя с клевета. Цар Вотаниат обдарявал с милости и богатства своя Велик Доместик, ала завистници започнали да му шептят на ушите, че Алексис се кани да му вземе царството. Тогава – както и цар Саул искал да убие Давида – цар Вотаниат започнал да подозира и преследва Алексиса, за радост на неговите клеветници...
6.     По времето, когато Алексис Комнин – още почти юноша – постъпил във войската на императора Романа, като военачалник в нея служил и грузинският княз  Григорий Бакуриани (или Пакуриан, както му викали гърците, защото не могат да изговарят звука „бе”). Той служил в източните предели на държавата и се славил като неустрашим и дръзновен войн, закален в много битки и овладял всички знания, които са нужни на войника – с Божия помощ – да спечелва победите. При този прославен и предан на Византия военачалник изпратил царят младия благородник Алексия да изучи военното изкуство. От тогава те двамата: Григорий Бакуриани и Алексис Комнин се обикнали като баща и син. И Григорий се радвал като гледал как бързо – благодарение на своите дарби и на Божията подкрепа – се изкачвал Алексис по военната лестница, също както истински баща се радва, когато синът му го настига и надминава в дела и успехи.
7.     Щом научил, каква участ му подготвят неговите клеветници и сам цар Вотаниат, макар че едва се бил завърнал в Цариград след славни победи над латините – Алексис се срещнал с Григория Бакуриани, чиито войски били на лагер до столицата, и му разказал всичко, като му поискал съвет и помощ. Григорий от дън душа се възмутил от клеветниците, но повече се разгневил на царя, задето ги послушал и им повярвал. Тогава той свикал и други военачалници, изложил им каква опасност застрашава Великия Доместик – славния победител на латините, и всички – като се възмутили и разгневили, както самият Григорий – решили да  превземат с войските си Цариград, да свалят от престола лековерния и готов на всякакво вероломство Вотаниат и да възцарят Алексиса Комнина, който имал право на това и по кръв и по всички достойнства, нужни на един истински велик цар и самодържец на Византия.
8.     Всичко станало, както било решено. И станало на личен ден: Светлия петък, лято Господне 6589 от сътворение мира, а от Христа Бога во плоти 1081, инд. 6,
априлий 1. На този ден Алексис Комнин взел скиптъра от десницата на цар Никифор Вотаниат, но не постъпил така, както оня се готвил да постъпи с него: не го убил, не го ослепил дори, както правили почти с всеки свален цар ромеите. Напротив, Алексис се отнесъл благородно и с него, и с клеветниците, и с всички, които от завист се мъчили да му напакостят. Той всички опростил, както постъпват истинските благородни победители, и истинските добродетелни християни. И повече нещо сторил Алексис Комнин, като наметнал царската багреница: възстановил царственото достойнство на сина на царя Романа – Константин (което Вотаниат, макар и съпруг на майка му, бил отнел), като го обявил пред войската и народа за съцаруващ с него и втори във Византия след него, след самия сомодържец Алексис. Но душевна мъка терзаела младия цар, който бил едва на трийсет и три години. Страдал той за страданията, що причинил на поданиците си и най-вече на жителите на своята столица, през време на междуособицата в борбата с царя Никифора. Защото във войската, която Алексис предвождал, имало и наемници латини, павликяни, турци, варяги и друга сбирщина, която се отдала на грабеж, щом бил завладян и обезсилен Цариград. А и много ромеи погинали от братски меч или стрела, като служили едни на стария цар, други – на новия. Погинали и мирни граждани от злодейските ръце на онези наемници, за които току-що се каза. Тази кръв тежала на съвестта на самия Алексис, защото той, изпълнен с богобоязън и всяка друга християнска добродетел, знаел, че и пролятата за право дело кръв се изисква от Бога. Тогава той свикал в патриаршеската катедрала цялото цариградско духовенство во главе с патриарх Козма, синклита, военачалниците и мнозинство видни граждани и се явил пред тях не в царските и военачалническите си доспехи, а с дреха от груб плат и със смирен вид, който показвал дълбокото му душевно съкрушение. Пред всички, събрани в храма, а най-паче пред всевиждащото Божие око, царят разказал за причините, що го заставили да направи крачка към престола и за мъката му, че това е дало повод и възможност на лукавия Сатана да пролее много християнска кръв и невинни сълзи. Като изповядал това, царят поискал да му се наложи наказание, за да изкупи греха си. Всички просълзени изслушали покайните слова на царя и възхвалили неговото благочестие. А патриарх Козма, като се съобразил с повеленията на св. апостолски правила, св. канони и други църковни правила и закони, и след като извършил това, което се следва, наложил на царя Алексиса и на кръвните му роднини епитимия: дълговременен пост, нощуване на гола земя и още някои повинования. Такъв бил Алексис (Алексий) Комнин – цар и самодържец на Византия.
9.     И на поробените българи поолекнало робското иго, откакто на престола на ромейските царе се възкачил благородният и справедлив, силният и милостив, властният и христолюбив император Алексис Комнин, защото той намалил тегобите им и всички даждия, които се изисквали от тях за царската хазна. А най облекчил горката им участ, като се загрижил да ги отърве от стръвните нашествия на скити и печенези. Против тези грабители и притеснители на мирните люде в Мизия и Горна Тракия царят изпратил силна войска, водена от неговия верен приятел и изпитан военачалник Григорий Бакуриани.


- х -

Контакти Contacts

Институт за литература
Българска академия на науките
  • България
  • 1113
  • София
  • бул. „Шипченски проход” 52, бл. 17
  • Тел. +359 2 971-70-56
  • Факс +359 2 971-70-56
  • e-mail: Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.