Дял първи Глава трета Прозрението

Институт за литература. Posted in Кондика на Светата Бачковска Ставропигиална Обител | . Посещения: 2240

Глава трета:  Прозрението


1/15.     Един ден – през пролетта на 1082 Божие лято – великият доместик на Запада Григорий Бакуриани, след славна победа над печенезите, се завръщал в Цариград. Той яздел черен като врана чистокръвен жребец – негов верен другар и в дългите походи, и в кръвопролитните боеве. Зад великия доместик яздели първите му помощници: прославени военачалници, храбри бойци, прекарали живота си в неспирна бран с враговете на Византия, позлатили бранните си доспехи с блясъка на славни победи и чутовни юнашки подвизи. А подир тях се протакали дългите редици на войската. Денят бил чудно хубав. Чистото и ясно небе, озарено от пролетното слънце, имало не син, а златист цвят. Лека мараня трепкала над земята, като че ли тя дишала и дъхът ѝ ухаел на влага, млада зеленина и диви цветя. Наближавало пладне, а въздухът бил свеж и прохладен, защото слизал от покритите с вековни лесове ридове на Родопите. Войскарите вървели бодри и весели – доволни от спечелената победа. Радвали се и военачалниците, че след толкова дълъг поход, след такива премеждия и смъртна опасност се прибирали в домовете си. Цариград бил още много далеч от тях, но те вече чувствували сладостта на заслужената почивка. Един само великият доместик не бил весел. Обвесил глава на гърди, той яздел бавно, като да се връщал не победител, а поразен от вразите.
2/16.     И поразен бил Григорий Бакуриани. Остър меч разкъсвал сърцето му, ала той не бил вражи, не! Той бил мечът на съвестта му, затова и болката била по-парлива, по-мъчителна. И сякаш прекрасната природа, която го заобикаляла и при всяка извивка на пътя му откривала все по-нови и по-нови прелести, още повече я усилвала. Защото Григорий мислил: „Господи, Боже Справедливий, защо ме терзаят тежки мисли, вместо да ме изпълня радост и доволство, че съм победил враговете на Византия и на пресветлия мой цар и господар Алексиса Комнина? Защо пред очите ми не светлее славата на победата, а дими с тежък, задушлив дим плисната по земята кръв?” Така мислил великият доместик, така без слово, ала от все сърце питал Всевишния и Го молил да разсее из душата му мрачината на съмнението... И унесен в мислите си, не забелязал как преминал през селото Стенимахос, как обходил подножието на крепостта Василикис и навлязъл между високите гористи скатове на планината, които като грамадни зелени стени ограждали пълноводната, бърза и пенлива река Чая. Умният кон на Григорий Бакуриани внимателно пристъпял по каменистия път, сякаш разбирал, че стопанинът му е дълбоко замислен и гледал да го носи, колкото може по-леко и спокойно. Изведъж конят спрял, защото към него се спуснали със свирепо лаене няколко овчарски кучета, а подир тях – за да ги разгонят – се спуснали с викове и овчарите. Григорий се стреснал и огледал, като човек събуден внезапно от дълбок и страшен сън. Той видял пред себе си просторна зелена поляна, по която пасели няколкостотин овце. На север от поляната, като че ли израствайки из самата нея, се издигала могъщата снага на планината; на запад се извишавала друга висока стена, а на юг – планината сякаш се била поотдръпнала, за да стори път на реката. „Как се казва тази поляна?” – запитал Григорий овчарите, които стояли пред него смирени и покорни, със свалени калпаци. – „Янова, господарю, –отвърнал му един, – Янова ѝ викат хората от непомнено време...” – „А на кого е?” – запитал пак Григорий. – „Господарева е, – отговорили овчарите, – на силния господар господина Григория. Той е велик доместик и севаст... Така казва неговият човек, който управлява всичките му имоти из този край... А целият този край е все на господина Григория... И ние сме негови хора – крепостни сме му...”  Великият доместик се позасмял и слязъл от коня. Едва тогаз той се сетил, че всичките тези земи в северния край на Филипополската (Пловдивската) тема са негови; че всички те са му подарени заедно със селата и крепостните селяни, още от великите императори Романа и Вотаниата за неговата вярна и предана служба и за славните му победи над враговете на Византия. Когато конниците, които следвали Григория, видели, че той слиза от коня, сами слезли от конете и притичали до него. А той, с очи, сияещи от красотата на околната гледка, заповядал войската му да се разположи на лагер край реката.

3/17.     Дълго Григорий съзерцавал окръжаващата го прекрасна природа, сияеща с неповторима красота, каквато може да създаде само Творецът на всяка красота: Единият Съвършен Бог. Всичко около великия доместик било неизказано хубаво, както бива в приказките: ширната поляна с буйна трева блестяла, като излъскана до блясък скала от малахит; горите над нея изглеждали морави от превалящото слънце; долу, под поляната, шумяла Чая – и не шумяла, а пеела сладкогласно и омайно, като в песента се говорело за покой и мир, за тихо съзерцание и отдаване Богу слава; тихият вятър, който къдрил върхарите на дърветата, пеел същата песен. И Григорий пак се замислил: „Господи, отвори ми очите да видя истината: защо ме измъчва видението на кръв и кървав дим, а не светлината на победата?... Ето, Господи Всезнаещ, аз се удивявам пред красотата на Твоето творение, което милостта на господарите ми ми е подарила да бъде мое владение и което досега не бях видял!... А това място е съвършено: то прилича на Твоя, Господи, рай, в който прародителите ни Адам и Ева живеели преди грехопадението и прекарвали без никакъв труд и грижи тих и спокоен живот... Как мога да не познавам тази прелест досега и да се измъчвам от съмнения? И в какво, Боже мой, е ядката на съмнението?... „И изведнъж – из дън сърцето си великият доместик зачул глас: „Нима забрави каква е земната мъдрост? Нима из паметта ти се е заличил образът на престарелия грузински монах, който те научи, че на земята всеки човек е пътник?” И отново потънал Григорий в тежките си мисли: „Наистина, какво напрвих аз през пътуванието си? Изпълнявах своя дълг към господарите-самодържци и към страната, на която служа – Византия. А това е добро. Защото и светите отци на църквата Христова, събрани на Боговдъхновените вселенски събори, са признали, че който в бой изпълнява дълга си, не извършва грях... Така изпълняваше своя дълг и брат ми Абасий... А какво постигна той? Заспа при бащите ни преди да се изпълнят годините на служенето му... И не виде успеха на своите дела... А нима аз ще ги видя?” – „Наистина, нима ти ще ги видиш?” – запитал гласът на съвестта му. – „На бойното поле ли ще се родят делата, които ти ще сътвориш, за да ти бъдат оправдание в деня на Страшния Съд? На кървави разпри ли учи Спасителят вярващите в Него? Песента на меча ли звучеше в думите Му? Не учеше ли Той на мир и любов, на братско единение и саможертва в името на любовта?... Ето какво те разкъсва! Ето къде е ядката на твоето съмнение: ти изпълняваш дълга си – и това е добро, но ако изпълняваш волята на Словото, то ще е още по-добро. А Словото казà: Любите друг друга!...” Ниско отпуснал глава великият доместик на Запада: „Днес моите войници се радват над победата си; а колко беловласи майки и невръстни деца ридаят над труповете на своите убити!...” И като помислил това, в душата му се сътворило чудо  и дивно прозрение го обладало: „Ако отстраняваш злото, е добре, но ако твориш доброто, е още по-добре!” – чул той неведом глас да му шепти. – „Но какво добро бих могъл да направя аз, освен това, което вече съм правил?” – удивил се в себе си Григорий. –„А забрави ли думите на престарелия грузински монах?” – запитал го пак вътрешният глас. Григорий отново потънал в дълбока размисъл. Отначало мислите му се блъскали тъмни и безредни, като попаднали в клетка врабета. А сетне постепенно се избистрили и заблестели като капки пролетна роса. И този блясък озарил сърцето му с неземна светлина; в нея той видял себе си пак пътник, но сега гледал напред, а не назад, по изминатия вече път. А пътят напред показвал края на всеки човек: смъртта – и такава, каквато е заслужил. Сега великият доместик на Запада, който многажди бил виждал смъртта в очите, я видял за първи път такава, каквато е наистина: за едни – вечен покой и мир, а за други – геена огненая, плач, ридания и скърцание със зъби... Тогава си спомнил втората мисъл на стария грузински мъдрец: „голямата мъдрост е в небето, затова не откъсвай очите си от него.” И Григорий разбрал: „Понеже за всеки покръстен в името на Светата Троица и вярващ православен християнин е полезно и необходимо да мисли за деня на своята смърт, да мисли за този ден и всякога да очаква общата за всички смърт – трябва да мисли и затова, че заедно с всички ще възкръсне през общото възкресение на мъртвите, и за страшното и ужасно изповядване пред праведния съд на Христа Бога, нашия Спасител, както и за справедивото въздаяние, което всеки ще получи според делата си... Затова с всички сили трябва да се грижим и по всякакъв начин да се стараем да живеем на този свят мъдро, за да можем да се избавим от огъня и ужасите на вечния ад. Според думите на Евангелието всеки и в настоящия си живот трябва да дава на Бога нещо за откупуване на душата си и по всякакъв начин да се старае да заслужи великата Божия благост и човеколюбието Му, защото сполучим ли в това, ще се удостоим да станем сънаследници на онези, които са получили вечното наследство, а за това трябва да се молим на Христа да получим прощение на греховете си...  А какво съм направил аз – Григорий, севаст и велик доместик, многогрешен и недостоен Христов раб, когато още от младостта и дори до сегашната си старост съм лишен от всякакво добро дяло, което да ме изкупи от властта на греха и злото? Какво съм направил, за да очаквам обещаното от Спасителя наследство?...” В този миг слънцето залязвало, над планината се спуснал морав здрач и тихият ветрец запял сладка песен, която само великият доместик чувал и разбирал: „Човече, нима вече си тръгнал за Отвъд? Нима нямаш още време да поправиш пропуснатото?” – „Да, да! – извикал Григорий. – Аз знам, че никога не е късно, за да угодиш Богу, стига да Го залюбиш с цялото си сърце. Нали така последният стана първи на кръста? Нали така благоразумният разбойник пръв влезе в Царството Божие?” И като се изправил с лице към изток, той събрал смирено три пръста, прекръстил се, призовал славата на Светата Троица – Отца и Сина и Светаго Духа и клетвено изявил пред Бога намерението си на това място да построи свят и пресвят манастир. – „Господи Всезнающ, – возопил със сърце прозряло светлината на добродетелта, – на Тебе не е нужно да се ракриват человешките намерения и желания, защото Ти предварително ги знаеш. Ти, Мъдрейший, знаеш, че аз от люлката си и до остатъка на своя живот пребъдвам и ще пребъдвам в истинската православна вяра на християните и съгласно преданието на грузините, които в цялост приемат догмите на вярата на православния род на ромеите и са духовни чеда на Великата Света Христова Църква; Ти, Мъдрейший, знаеш, че още когато бях на Изток и после, когато дойдох в западните страни, желаех да съградя някоя църква и да я обградя със стаи за монаси, т. е. да издигна манастир и при него гробница, гдето да бъдат положени грешните ми кости; знаеш също, че и преселилият се мой брат Абасий желаеше да се упокоят костите му там, където ще почиват и моите... И ето едва сега, в старостта си, и не по своя мъдрост, но по неизказаното человеколюбие, по неизмеримото милосърдие и благост на Бога, събудих се аз – смирен и недостоен раб на Царството Му – от най-тежкия сън и от голямата си леност... Спомних си деня на смъртта и усетих ужас от лошите си дела. С очите на душата си видях себе си и разбрах, че съм празен и лишен от всяко богоугодно дело. Затова, като пребягнах до Преблагочестивата Майка на Христа Бога – Вечнодевата и Пресвета Богородица Мария, която е вярна надежда, както на мене грешния, така и на всички други, които са грешили; като поисках подкрепата и на Преславния Пророк, Предтеча и Кръстител Христов – Свети Иоана, който надминава всички родени в света хора; като се позовах и на помощта на Всевечния Великомъченик и Победоносец Христов – Свети Георгий – и като ги направих мои водители и ходатаи пред Христа Бога в деня на Страшния съд – обещавам се да изградя на това място, на тази Янова поляна, която е мое собствено владение – честен и пречестен манастир за иверийски монаси, които да въздават Богу слава и с молитви да изкупват грешната ми душа от вечната смърт. Амин.” И като изрекъл това, великият доместик на Запада и севаст Григорий Бакуриани трикратно се прекръстил, а военачалниците, които го следвали и отдалеч гледали как той сам си говори, обърнат с лице към Изток, разбрали, че техният вожд е наумил да стори нещо добро и приятно Богу.

Контакти Contacts

Институт за литература
Българска академия на науките
  • България
  • 1113
  • София
  • бул. „Шипченски проход” 52, бл. 17
  • Тел. +359 2 971-70-56
  • Факс +359 2 971-70-56
  • e-mail: Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.