Из повестта „Кнез Иван Кулин”, библиотека „Завети”, книга 9

Институт за литература. Posted in Из повестта „Кнез Иван Кулин”, библиотека „Завети” | . Посещения: 2773

София, 1936

ІІ

Турците нищо не знаят. Те пият кафетата си, смучат дългите анадолски чебуци, забавляват се с надбягвания на хранени жребци и с борбите на черни пехливани. Турците са господари. Те нямат простите грижи на раята. Тя трябва да навежда врат в хомота  и да мълчи.
Ала хомотът е стар и прогнил. Раята се разжеглава, повдига глава и като разярено добиче души въздуха. Мирише на барут.
От пет месеца сноват по селата ту търговци, ту джелепи, ту оръфани калугери. Те шушукат с мъжете по кафенетата и кръчмите, показват скришом из поясите си дръжките на големи австрийски пищови и, тръгвайки си, поверяват:
- На Възнесение Господне, рано сутринта.
- Над Белоградчишките скали се вият сиви соколи. Пролетни птичета, а за месец пораснали като бащите си. Старците се заглеждат в техните излитания и клатят глави:
- На битка е! Сив облак ще донесат соколетата.
И облакът идва. Преди Възнесение полазва настръхнал низ зад скалите, спуска се над града – да го задуши!
Сиво е в града. Хората ходят като сенки. Мигар във всяка къща има смъртник?
Един старец отсича:
- Ако няма днеска, утре-другиден ще има!
Сиво и страшно. Из запустялата чаршия се носи грозна новина:
- Каймакаминът Али-ефенди повикал старците в конака. И седмината първенци отишли. Водил ги княз Цоло. Вървял с високо вдигната глава и се усмихвал, когато го срещали изплашени хора. Постояли малко в конака, а после ги изпратили в крепостта. Какво ли има да става?
Облакът се сгъстява. Надвечер от сив става черен и като вдовишка прибрадка покрива града. Само на запад се разкъсва малко, колкото да смогне слънцето да излее кръвта си над скалите.
И нощта е черна. И сънищата са черни. Малките деца се гърчат в леглата си и сънуват грозни змии. Жените, приведени над раклите, готвят савани. Кучетата вият на умряло, а в старата черковна камбанария кряска кукумявката. Цяла нощ така.
А в зори идва по-страшното. Седем набучени на колове глави стърчат пред конака. Пияни заптиета се разхождат край тях и ругаят гяурите.

Проечава писък, след него втори, трети.
Градът ридае с всичката сила на робската мъка. Отсечените глави не виждат и не чуват. По сгърчените лица не личи нито болка, нито страдание, а някаква зловеща изненада.
-------------------------------------------

Голямо юнско слънце се издига над сините хребети на планините. То светлее в обезумелия град и кара хората по-ясно да виждат ужаса си. А вън от града озарява дивна картина.
От всички страни прииждат мъже, нарамили пушки, брадви и коси. Над главите им се ветреят зелени байраци, като орлови крила. Очите горят, устните са свити със закана, под конопените ризи сърцата туптят, сякаш са големи часовници, броящи стъпките на смъртта. Славни народни въстаници!
Те ограждат Белоградчик с жив пръстен. Като змия се увива тяхната верига около града и дебне. Нека излезат османлиите да си премерят силите с раята.
Водачите са събрани на една рътлина и чакат пратеника от града. Чакат да дойде вест от княз Цоло и чорбаджи Петко Казанджи, че Али-ефенди е в затвора и че турците са привели врат под волята на робите.
Но пратеникът пристига на запенен кон, едва има сили да се държи на нозете си и да съобщи грозната новина;
- Лошо, войводи! Първенците са изклани. Главите им стърчат пред конака, набучени на колове. Турците са облекли башибозушки дрехи и се тъкмят да изколят всички българи.
- Чакай! Говори полека, - пресича го Петко Маринов. – Казвай наред, кой и кога изкла първенците?
- Още преди три дни каймакаминът ги повика в конака. Цяла нощ ги изпитвал. И парите им взел. А призори ги пускали един по един на двора и там ги посичали.
- Кои са загинали?
- И седмината първенци от медзлича:  дядо Цоло, дядо Божил, Недялко Първанов, чорбаджи Петко Казанджи, дядо Косто Янев, Лило Панов и Велчо Бацов. Велча заклали вътре в крепостта, защото не искал да излезе. Страшно, войводи...
- Не е страшно. Докато не умре зърното, не се ражда клас.
Войводата Петко Маринов е мрачен. Той прехапва устните си до кръв и тръсва глава:
- На оръжие, братя! Да отмъстим! Турците колят – и ние да колим! Огън на спахийските чифлици! Смърт на спахиите!
Заповедта му се понася от дружина на дружина и след час към небето се възземат черни стълбове дим. Жителите от турските села бягат към Белоградчик и усилват злобата на големците от конака. На три пъти излизат башибозушки орди да пръснат въстаниците – на три пъти се връщат в града преполовени.
Народната мъка е по-лоша от придошлата Огоста. Реката разлива вода, а народната мъка – черна кръв.
- Победа, братя – викат юнашки гърла. – С кръвта си ще ги удавим! С труповете си живи ще ги погребем.
В далечината откъм Видин се явява облак прах. Той расте, едрее, приближава.
- Царски аскер от Видин?
- Какво като е царски аскер? – сопват се неколцина. – Ние не сме излезли да се бием с кокошките! Нека да дойдат.
Четиристотин заптиета, водени от капуджибашията Маадух-ага се хвърлят върху въстаниците. Новите английски пушки се присмиват на старите кремъклии шишенета. Но смехът става вопъл: шишенетата стрелят по-нарядко, ала на място. Турците се пръсват без ред.
- Бягат! Бягат!
Зад страхливците се сгъстява колона от разгърдени селяци. Нова група въстаници им прегражда пътя. Води ги княз Иван Кулин от Метковец.
Маковете из изкласилите нивя увяхват. Нови кървави цветчета разтварят чашки, умиращите очи откъсват късчета синьо небе и като него заблещяват. Какво, че вече няма да видят слънцето? Нали са победили? Нали низамите на Маадух-ага бягат?!
Преваля пладне. Боят затихва неочаквано, като лятна гръмотевица. Уляга се прахът, пáрите от кръвта се сливат с маранята и не личат. Нивята скриват мъртвите.
Дружината на Петко Маринов посреща въстаниците на княз Иван с приветствени викове. Войводите се отдръпват настрана, под сянката на столетен бряст и мълчаливо стискат десниците си.
- Ти нали трябваше да бъдеш при Лом да помагаш на капитан Кръстю?
Иван гледа събеседника си в очите:
- Закълни се, че като ти кажа, няма да ти трепне окото, няма да се издадеш пред момчетата нито с дума!
- Иване, ти ме знаеш!
- Аз бях при Лом. Бихме се и...
- Говори, какво стана там, - живо го прекъсва Петко Маринов.
- Разбиха ни.
Той сяда под бряста и мълчи. Това мълчание разказва и неказаното.
- Капитан Кръстю? – пита Петко и не смее да погледне войводата, с надежда, че няма да чуе най-лошото.
- Загина. Последен падна. Не можах да му помогна.
За миг Иван Кулин е тъжен, а сетне, сякаш някаква висша вяра му прошепва на ухото, че не е загубено всичко. Той скача, разтърсва рамото на Петко Маринов и виква:
- Какво да помогна на един човек? Помощ иска въстанието. Ако почнем да мислим за Иван, за Стоян – ще станем баби и ще тръгнем да плачем в събота вечер по гробищата. Събрах момчетата на капитан Кръстю и заедно с моите хора тръгнаха за Белоградчик.
- Научи ли за княз Цоло и другите старци?
- Научих. Бог да ги прости. Отидоха курбан за отеческа свобода. Но и за тях не искам да мисля. Друго има сега, друго. Хората чаката и искат от нас. Или ще ги водим, или да се избесим на бряста!
А в душата му се надига вопъл. Някаква черна костелива ръка стиска гърлото му до задушаване, от сърцето му сякаш бликат сълзи. Всички тия избити хора са били негови приятели, негови братя, негови най-близки. Той знае една още по-лоша вест, която не смее пред себе си да повтори, камо ли да я каже на Петко Маринов. Знае, че при Видин три хиляди въстаници са били разбити и прогонени по чукарите на Балкана. Знае, че и от Враца е тръгнала царска войска с девет пиринчени топа. Знае, но трябва да пази оцелялото.
- Сега сме двама, - казва Петко. – Да се посъветваме какво да правим.
- Какво да правим, ще се бием и ще чакаме от султана нарочен човек да дойде и да ни попита защо се бунтуваме. Аз вече пратих хора по селата да кажат комуто трябва: жените и децата да приберат що сварят и да минат в Сърбия. А ние ще дигнем колкото хора са останали и ще завардим пътищата из Балкана. Това ни остава да правим. Кажи на хората.
Петко Маринов тръгва да събере петдесятниците и да им даде заповеди. Той направя няколко крачки, замисля се и се връща.
- Иване, а помощта от Сърбия?
- Иди кажи на хората! – отвръща княз Иван Кулин и махва с ръка. Сега той е войвода. В боя е силен този, който знае всичко, но нищо не казва. Той е и водач. Петко покорен тръгва.
Помощ от Сърбия! Княз Иван Кулин и не е чакал помощ. Тъй е било открай време: въгленът гори, където падне. Какво им е на сърбите от тяхната мъка? Те си имат свобода. Ако им е изгода, ще помагат, ако не им е – ще обърнат сами пушките си подир тях. До едно време и той бе тръгнал по ума на покойния княз Цоло. И той бе повярвал на хорското състрадание. Сега знаеше истината и от това сякаш по-леко му бе станало. По-леко ти е на душата, като знаеш, че си сам. Правиш си сметката по своите сили.
Шум се вдига надолу, където пътят се крие зад една издадина. Там въстаниците са оставили свой съгледвач, който маха с ръка и вика нещо. Иван Кулин се упътва нататък, минава край нисък храсталак и вижда два хубави файтона, запрегнати с охранени коне. От файтоните са слезли двама души и развяват бели кърпи. Неколцина въстаници са ги оградили.
- Дядо Иване, - вика един въстаник. – Вас търсят тия хора. Тебе или бача Петка.
- Охо, - злъчно се засмива Иван. – Хаджи Томаки-бей, да не си станал и ти въстаник? Да не си дошъл и тебе да пишем в нашата дружина?
- Княз Иване, княз Иване, какво ни донесохте до главите! Разбъркахте света!
Спътникът на хаджи Томаки-бей го дръпва за ръкава. Той се опомня, облизва засъхналите си устни и подава ръка на войводата. Княз Иван не забелязва протегнатата ръка. Тя увисва като отсечена.
- Казвай какво те води и не кори хората, - казва той и изглежда въстаниците около себе си. – Тия хора няма защо да ги съдиш, че разбъркали света. Те не носят султански кюрк от Анадола и не вият цигари от султански табакери. Казвай!...
- То страшното мина, слава Богу, - подема хаджията и гласът му трепери. Дойдох от Видин да ти кажа, че е дошъл царски пратеник. Дошъл е да види защо се е размирил народът. Вика тебе и други неколцина първенци да ви разпита.
- Като иска да ни пита, да дойде при нас, - гневно отвръща княз Иван Кулин.
- Не ставай такъв, де, - умолително казва хаджи Томаки-бей. – Той човекът е капнал от път. Толкова време е пропътувал и все е бързал. И да ти кажа ли?
Хаджията се навежда на ухото му.
- Не си давай ухото, дядо Иване. Тая змия може да те клъцне, - прихва един въстаник.
- Честен кръст ти давам: дойде царският човек и на часа хвърли Мехмед-Зия паша в Пазвантовата тъмница. Такава заповед имал!
Иван Кулин недоверчиво го поглежда. Той размисля миг и отговаря:
- Добре, ще дойдем. Аз ще дойда с тия си другари.
Той посочва Първул Стайков и дядо Божо и добавя:
- А ако ни предаваш на турците, съвестта ти няма кой знае колко още да се зацапа. Само че все ще се намери честна ръка и за твоята шия. Туй да ти е за спомен от мене!
- Преди да се качи в пашовия файтон, Иван Кулин дръпва един въстаник настрана и тихичко му предава:
- Кажи на бача си Петка Маринов кой ме е повикал и къде съм отишъл. Ако наистина е дошъл царски пратеник, аз ще му изпратя вест. А ако е капан, да не се стряска. Да събере колкото мъже може и да заварди пътя за Зайчар. След като се прехвърлят в сръбско жените и децата, да поеме с дружината към Китка-планина, докато дойде човек от Цариград. А той ще дойде! Тъй му кажи: княз Иван рече, че човек от Цариград ще дойде!
- Макар заморени, конашките коне леко потеглят по пътя. Зад файтоните се вдига облаче прах, което блести от залязващото слънце като злато.

-------------------------

Идва тъмната нощ, черната нощ, вярната хайдушка майчица. Тя успокоява мъртвите, скрива живите от потери. В нейната мека пазва въстаниците потъват като в пухкаво легло. Нозете се подкосяват от умора, очите се затварят сами за сън, но сърцата викат: дръжте се! спете будни!
Пред всички върви Петко Маринов. Той ги води. Пътищата знае на пръсти. От сън да го събудиш, ще те приведе през най-потайните места. Стъпките му сами налучкват пътя, а очите му виждат и в тъмното. Те съзират някаква сянка да се промъква предпазливо по пътеката.
Петко стисва здраво пищова си, прави два скока и заграбчва сянката за шията.
- Стой! Кой си ти?
- Смилете се, братя българи, - проплаква немощен глас. От лошо бягам. Смилете се.
- Откъде идеш, - пита Петко и се мъчи да различи лицето на заловения.
- Чак от Раковишкия манастир. Търся народни хора да им се изплача.
- Казвай на мене. Аз съм Петко Маринов. Водя дружина.
- Бачо Петко, Господ те изпрати, Господ. Аз съм на Иван Кулин момче. Христо ме викат. Тати беше проводил хора да сме избягали в сръбско. Дигна се цяло село. По пътя достигнахме хора и от други села. И до тях изпратил тати вест.
- Бързо казвай, какво стана сетне?
- Оградиха ни турци. Целите кервани оградиха и ни отведоха в манастира. Може да има хиляда жени и деца. Чува се, че щели да ни изколят. Като научих, промъкнах се през една дупка и излязох да диря някого от татевите другари. Цял ден съм тичал. А пък то: как се дири в четири каази...
- Бащичка, - просълзява се Петко. – И да е паднал княз Иван в турска примка, оставил си е заместник.
Думите на момчето се понасят из цялата дружина и зашеметяват умовете:
- Жените и децата в турски ръце!
Вече няма заповеди. Има нещо по-силно от тях: писъкът на съпругата, сълзиците на детето.
А над планините изплава бяла месечина и като мъртвешко лице поглежда робската земя.

Контакти Contacts

Институт за литература
Българска академия на науките
  • България
  • 1113
  • София
  • бул. „Шипченски проход” 52, бл. 17
  • Тел. +359 2 971-70-56
  • Факс +359 2 971-70-56
  • e-mail: Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.