Мисли и Парадокси. Афоризми

Димитър Подвързачов. Posted in Мисли Парадокси Афоризми

Ума холодных наблюдений
И сердца горестных замет.
Пушкин




У другите народи има “джентлмен”, има “денди” или кой знае още какво. Ние имаме само хашлак.
Ала светът не помни да е съществувала някога и процъфтявала държава от хашлаци...
*

– Вие сте държавни крадци!
– Ами вие? Вие сте политическа сбирщина!
– Вие сте готови да продадете България!
– Вие сте морални нищожества!
Просто страшно е да чете човек по вестниците, как “обществените движения” се разправят помежду си...
Но има нещо още по-страшно: то е, че и едните, и другите, и третите – уви! – имат право...

*

Знам: твоето минало е славно. И бъдещето ти ще е не по-малко славно в историята. Но кажи ми, как да преживея мизерното ти настояще?
*

“Бога няма! – казват, как ще се оправиш с такъв човек?!”
От тази дълбока мисъл е тъй лесно да се разбере, че общество без религиозно чувство мъчно може да се оправи.

*

Не бой се от мошеника: Бог му е дал сигурни признаци да го познаеш: той или говори постоянно за Бога, или за обществена справедливост, чест, порядък.
*

Богат социалист – това е върхът на буржоазната хитрост и най-финото доказателство, че буржоазният режим се изражда.

*

Никога не вярвам адвокат, който казва, че, бил само сътрудник на правосъдието.
Момиче, че не искало да се омъжи.
Комунист- да не одобрава кървавата разправа с противника.
Командирован на държавни разноски – че предпочита да остане в България.
*

Едно разбрах с положителност през моя живот: че нявсякъде може без мене.
*

За мене няма нищо по-важно от държавата. Когато се кланям в нейния храм, аз не искам да мисля, че свещите, които там ми продават, са доставени чрез търг със злоупотребление; нито че храмът е пълен с мишки и се управлява от нищожни хора, които само груб интерес кара да се навъртат в него.

*

В наше време живее един гениален човек, който познаваше до изумителни подробности цялата вселена – Камил Фламарион. И докато той чистосърдечно вярваше, че с факта на физическата смърт не се свършва животът на човека – жалки и смешни ми се виждат ония, които, блъскайки главата си в желязната врата на световната тайна, с леко сърце поддържат противното.

*
За да бъдеш щастлив, трябват много условия, но най-първото е да си глупав. Най-често то заместя всички други.

*
Заедно със зрялата възраст и прехода ù към старостта, иде далекогледството – и на очите, и на душата.
Ала не далекогледство, което достига края на нещата – както мислят някои. Уви! Звездите стават все по-далечни и недостижими, тайната на живота и на смъртта – все по-дълбока.

*
О, живот! Аз все пак те обичам: ти се оказа напълно достоен за моето презрение...

*
От следосвободителната интелигенция ние имаме наследена една ужасна склонност към чуждите думи.
Едва напоследък, твърде бавно, си пробива път любовта към нашето.
Но мене и сега ми се струва, че дори нашите петли, като пеят, не викат “Кукуригу!” – а все още:
– Консеквентно-о-о-!
*

Откак съм се родил, не съм престанал да се питам:
– Що-ща аз тука?!
*

Аз не ламтя да имам собствена къща: страх ме е, когато съдбата става извънредно любезна с мене.
Когато жена ти стане много мила – това много често значи, че тя е престанала да бъде само твоя.

*
Той ми е много близък! – казваме за някого.
И всеки си има свои близки. И види се, че така трябва да бъде. Защото иначе откъде щяха да знаят нашите интимни работи или важни тайни ония непознати и далечни, които приказват за нас из града?
*

Ти казваш: защо пиеш?!
Но кажи ми, какво друго можеш да вършиш с хората?
Нима да ги учиш на нещо? – Те винаги знаят много повече от тебе.
Да обсъждаш сериозни сделки с тях? – Ще те измамят.
– Да споделяш чувствата си? – Ще ти се смеят.
*

Тайната за успеха на всекидневния вестник е същата, каквато е за отделния човек:
– По нищо да нямаш свое мнение!

*
– Най-свободолюбивата, най-съвършената конституция има българинът!
– Но от що се възхищавате, братя мои?
Не виждате ли, че с нея той и досега изглежда като циганин в автомобил?


*
Аз не чувствувам страх от смъртта, аз съвсем не зная, що е тя: никога други път не ми се е случвала.

*
На тоя свят има множество подли неща, но има едно, което е над всички. Няма любовница, която тъй змийски да се изплъзва от прегръдките ти.
Ако е невярна жена – ще я стреляш!
Ако е някакво щастие – ще му се насладиш, преди да го пуснеш.
Ако е скръб – ще я страдаш.
Но има нещо, което е незнайно, неуловимо, незабелязано, неусетно. То се промъква така, че с нищо не можеш да го спреш нито за миг, не можеш дори да го видиш.
Най-подлото нещо на света:
– Времето!
То пълзи безшумно покрай нас, крие се изкусно от нас и минава, все отива, отива – неспирно и безвъзвратно.
Часовникът и календарът са само една смешна утеха...

*
Ако си беден, изпаднал, закъсал, отрупан с дългове и никъде не можеш да намериш пари, остава ти да направиш само едно:
– Да се скараш с началника си, за да те уволни от малката служба, която заемаш.
От подобен див героизъм понякога се уплашва самата съдба и току видиш – обърнала работата към по-добро.

*
Аз скъпя за държавата, а не за вас, които я населявате, само за да доказвате всеки ден, че сте недостойни за нея.
Без държавата аз не мога да си представя нищо; само дълбок мрак, бездна, адски страдания и ужас.
Аз искам тя да живее, все по-независима, все по-силна, свободна и велика – та макар дори, в краен случай, да бъде управлявана и прекалено демократически.
За характеристиката на нашенеца не трябват, може би, много умувания.
Едно от забележителните му качества е: използвач.
Ще се намери ли художествен писател, който да го възпроизведе в литературно творение?

Аз бих се опитал за една детска приказка за мустакати българановци, която ще се започва така:
– Събрали се Използвачко, Подмазко, Присламчо, Натрапчо, Интрижко, Клеветчо, - и решили да образуват народ...
Съмишленик на партия – тази многозначителна думица произлиза от глагола м и ж а, съмижленик. Да бъдеш съмишленик на партия, прочие, значи, преди всичко, да замижиш като влизаш в нея и да продължаваш до край да мижиш за хиляди работи от обществен и партиен характер, щом така изнася на твоята партия или на нейните първенци.

*

Не казвай: социалният въпрос!
Не е това най-важното.
Много по-важен е, така да се каже, психологическият въпрос!
Защото никое социално положение не може да спаси човека от фаталната съдба за бъде говедо.
Защото от върховете до низините, у бедни и богати, у учени и прости, у даровити и у бездарни – една стихия тържествува: неразбранщината, дивотията!

*

Някога Калигула бе казал:
– Да имаха всички хора една глава – с един замах бих я отрязал!
Много по-късно Байрон повтори:
– Да имаха всички жени една алена устица – с какво наслаждение бих я целувал!
Като гледаш какво става у нас, иде ти да се провикнеш:
– Да имаха всички българи една задница, - па да събуеш панталонките й, да вземеш един букет от коприва – че по-долу, че по-горе, че по-долу, че по-горе...

*

Има народ, роден да господарува. Друг – да твори. Трети – да воюва.
А има народ, роден с едно едничко фатално предназначение: да бъде под чуждо владичество – и да конспирира.
Господи! Не разбирам премъдростта ти, да надариш с тая нелепа стихия народа, който населява моето отечество.

*
Докато си млад и гледаш живота в лицето, той ти се вижда, може би, глупав, но красавец.
Чак по-късно, когато започнеш да го гледаш като отминава, виждаш гърба му с безобразната гърбица и си думаш:
– Боже, какъв урод бил той всъщност!

*
Ако бях скулптор и трябваше да изобразя българина, струва ми се, че най-сполучливият образ би бил тоя:
– Клекнал, подпрял гръб на някой селски зид, той дялка клечки за забавление и – непрекъснато критикува: общината, съседа, попа, даскала, съседните села, царщината...

*
В борбата между две истини – истината винаги е някъде вън от тях.

*
В живота има само едно-единствено истински хубави нещо, за което струва да се жали: музиката!

*
Виж го, виж го: той примира да бъде премиран.
О, ларви, които умират за лаври!

*
Всякакъв вид човеци можеш да намериш в България – дори и някой честен човек.
Не можеш, обаче, намери човек, който, след като е разбрал, че имаш неограничено доверие в него, - да не те измами!

*
Не напразно се казва за богатия човек:
– Той има голямо състояние.
Без “състояние” изобщо човек няма никакво състояние – или състоянието му е винаги много скверно.

*

Не бързай да го съдиш, че се напил. Кой може да знае, защо се е напил човек? Това е най-често твърде сложен и неподозирано дълбок въпрос.
Някой се напива, боже би, само за да се приравни с вас, трезвите...

*

За оръжията и отровите законите налагат тежки ограничения. За печатното слово – не. А, печатното слово също е много често опасен меч и душевен цианкалий. Но – това е прогресът, свободата... Хубавата книга е научила човека, че така трябва – и той й се отплаща с такава черна неблагодарност.

*

Едно проклятие ми тежи: аз не мога да почувствувам близостта на хората. И когато някой се стреми да ме целуне от любов – аз тръпна погнусен от предубеждението, че той нарочно иска да ми предаде някаква страшна болест.

*
Животът е като коня: почувствувала ли, че ездачът е несигурен, - може да го хвърли.
Животът е като кучето: забележи ли, че му се боиш, налита да те хапе.
*

Ако ще имаш приятел в Америка – гледай да бъде Ал-Капоне.
Ако ще се върнеш след много години в родното си място, гледай да бъдеш Чарли Чаплин.
Ако ще те повикат – гледай да те повикат на власт.

*
Гутенберг не е имал по-малко коварна съдба от изобретателя на барута, например. Измислил книгопечатането с най-добри намерения, той може би съвсем не е допущал, че тъй бързо книгата ще го измами и ще стане съдружник едновременно и на Бога и на Мамона, тръбач на кристална истина и на демонична лъжа.

*
Едно от най-лошите, може би най-лошото качество на хората е, че те не са нито съвсем лоши, нито съвсем добри.

*
Животът е река, пред всекиго от нас.
Някой е смел и глупав – хвърля се направо да я премине – и се дави.
Умният е предпазлив: скита по брега, опитва брод – и излиза щастлив на другия бряг.

*

Човекът е по природа аморално и анархистично същество. Ала за да живее в общество – трябват правила. В това е вечната трагедия на човешките общежития.

*

С Колижабов бяхме пили на друго място в продължение на около 760 минути, по езика на Б. Д. Ж.
Най-сетне пристигнахме там. Беше пълно с публика. Той пя на всеуслушание, държа няколко буйни речи, събори две маси, сби се с един келнер, тури една кофичка на главата си и с нея игра ръченица...
На другия ден Колижабов ми каза поверително:
– Всичко остави на страна, но страх ме е да не би да са ме познали хората, че бях пиян.

*

– Но защо си решил да влезеш в тая партия? Нали виждаш, че нашите хора влизат в партиите само за интерес, а не по идеи?
- Да, виждам. И аз като тебе се възмущавам от нашите българи... Но аз само тъй... Имам, знаеш, една къща в Севлиево и искам да я продам на общината. Затова съм решил: ще вляза в тая партия сега, та като дойде един ден на власт...

*

Животът – отвратителен и нелеп, като пиян разсилен – е препълнен с такива обидни несъвършенства, че има чувствителни и честолюбиви натури, които поради това се стесняват да бъдат сериозни и трезви.

*

Имали ли сте случай да отидете на фотография с група близки приятели?
Веднъж ми падна такъв случай и ми остави силно впечатление.
Когато фотографът каза да се нагласим срещу апарата, настъпи едно пълно животинско разединение между нас – ние се разпаднахме като пясък.
Всеки побърза да избере само за себе си възможно най-предно и най-видно място, без да се интересува кой от другите къде и как ще застане.
Само аз чаках да ми отредат място и останах в един едва забелязан ъгъл... И ми беше тъй саркастично весело: не е ли досущ същото в живота?

*

Да пишеш и печатиш – каквото и да е, където и да е – строго погледнато, е едно насилие.
Защото веднъж напечатиш ли го – все ще се намери някой, който, ще-неще, ще го прочете, без да е виновен нещо.
И ти съвсем не знаеш, при това, дали ще се възхити – или ще те изругае...

*

Книгата е възвишен, тънък и благороден занаят. Тя е просвета, култура, напредък. Тя държи във вековете езика и народностното чувство, тя сее знания, вдъхновява, издига, възбужда, отбранява. На международното борбище тя е и крепост и оръдие. Слава на нейните жертви и труженици!
И все пак: по-добре е да не се занимаваш с писане книги, младий човече! Хиляди пъти е за предпочитане да потърсиш препитанието си в манипулиране с хартията, преди да е минала печатарската машина през нея.

*

У нас пътят на славата е много труден – между другото, и поради една твърде смешна причина: каквото ти искаш да бъдеш, всички други наоколо, всеки поотделно, се смятат, че те са именно това, още от рождение.
Сякаш за да дадем едно лишно доказателство, че сме народ-хлапак – ние до един сме манияци, побъркани на всевъзможен род умствени джунджурии. Погледнете: кой от нас не разрешава тежки обществени и междудържавни проблеми, кой не приказва стръвно за театър, музика, литература, за всички видове художества? На пръв поглед, може би, това изглежда като една модна нужда от обикновена осведоменост. Ала когато поразчовъркате външната мазилка – отдолу ще издрънчи бронираният манияк, който в дъното на самосъзнанието си е, най-малко... поне писател!
О, златен век на печатарите! В София има, казват, вече около 80 печатници – и всичко трещят от работа...

*

Има идеи, в които е абсолютно невъзможно да повярваш, ако дори ти дадат сто години да мислиш. Такива са, например, идеите за славянско могъщество, за балканско споразумение, за общочовешко братство и др.

*

– Смъртта е поучителна. Видът на мъртвеца, гроба, гробищата – всичко туй навежда човека на мисли за суетата на живота. Защо ми е да се сърдя, да се карам с хората, да се боря с ръце и нозе, да върша зло, когато ето къде е краят: една купчина пръст – и всичко с мене е свършено...
Да, но така разсъждаваш ти. Другите, изглежда, разсъждават другояче:
– Защо ми е да бъда добър, да отстъпвам, да правя хората честити и доволни, да се ръководя от истина, справедливост и човещина, когато всичко туй е суета, защото ето къде е краят: една купчина пръст!
Оставени сме коварно безпомощни на тоя свят и сякаш някой ехидно ни се смее, като слуша, как за всичко намираме оправдание...

*

Във виното е истината! – Ала оня, който пръв е казал тая мъдрост, е бил трезвен – така, че истината, уви, не е и там.

*

Казват с любов и почит: библиотеката.
А мене ме е просто страх от това учреждение.
Защото каквито глупости и да си написал – всичко отива там и става общо достояние завинаги.
И дори ако днес не изглеждат глупости – все пак някой някога, може би дори вече след като тебе те няма на света, ще ги намери, ще ги чете и ще се смее и срамува за тебе.
Нима не ви е още отсега срам от оня, който някога ще се срамува за вас?

*

Моето нещастие е само в това: всеки човек, с когото се сближа, много скоро вижда, че аз всъщност не съм негов, не съм техен.



٭
Стократно животът ме бие с железен чук по главата, за да ме убеди, че той – животът – не е мой, а на Присламчо и Подмазко. Аз съм се убедил отдавна в това. И все пак ги презирам, и все пак смятам за своя гордост да ги ненавиждам. До гроб няма да си простя тая глупава слабост и фатална нетактичност.

٭

Да се възхищаваш от себе си! Това е неоценим човешки атрибут, едничкото качество, което отличава човека от животните... като го прави смешен пред тях, разбира се.

*
Възрастта е предателска като расото: който я носи на гърба си, не знае сам какъв изглежда с нея. Но би трябвало винаги да помни, че всички други го виждат, и затова не всичко, което се позволява на другите, се позволява и нему.

*
Аз вярвам в прераждането на душите. От първия още ден моята душа е тъй огорчена и отвратена от тоя свят, че за мене е ясно: сигурно някога е живяла в друг, по-съвършен.


Дълго време аз мислех, че ми вреди алкохолът; сетне хвърлих вината на тютюна; сетне – на месото.
Най-после разбрах, че ми вреди просто животът.

*
Едно разбрах с положителност през моя живот: че навсякъде може и без мене.
*

Любовта на бедния човечец има вкус на едно оригинално меню: хлебец, солчица, лучец и шампанско.

*

Аз гледам българите като чужденец. Доволен съм, че гледам чужденците като българин.

*

Винаги съм си представял нашия обществено-политически животпряко отразяван от партийните вестници и техните взаимоотношения, като една мръсна и прашна крайградска улица, с ниски изкълчени дъсчени стобори, а по вратите наклякали дрипави, обеззъбели от злоба дърти баби, които дигат оглушителна провинциална свада.
Те се карат разпенени, една през друга се попържат, стават, сядат, удрят свити пестници един о друг, заканително размахват запретнати ръце.


*

На тоя свят, дето се живее само с п е ч а л б а, на мене не ми достига твърде малко – един слог: аз донесох тук само моята печал.

*

Диоген излизаше от своята празна бъчва и търсеше с фенер хора.
В наше време той щеше да бяга от празни хора и да търси с фенер пълна бъчва.

*
Никога недей се сближава много с човека! Оставиш ли го да се доближи до тебе – той без друго ще почне да те рита.

*

Заедно със зрялата възраст и прехода към старостта иде далекогледството – и на очите, и на душата. Ала не далекогледството, което достига края на нещата, както мислят някои. Уви, звездите стават все по-далечни и недостижими, тайната на живота и на смъртта – все по-дълбока.

*
Аз трябва да се кача на трамвая. Но пред него е голяма навалица.Блъскат се с ръце и лакти, с нозе и колене, наместват се, изтикват се един другиго, ругаят се – така си пробиват път и влизат.
За мене е очевидно, чеако искам да се кача, трябва да постъпя като тях. И аз тутакси, без никакво колебание, решавам:
- Тръгвам пешком.
И все пешком вървя през живота – вече цял живот...



*
Всичко друго мога да простя в нелепостите на мирозданието, но това, дето са дадени криле на мухата – никога.

*
Трябва да е отвратително да се препитаваш от изящна литература.
Да гледаш как всеки ден твоите съкровени блянове се превръщат в... агнешка яхния и гювеч със зарзават!

*

Няма положение без изход: всичко се нарежда, само че по някой път – зле.
*

И гаргите стоят с часове по антените, но от това не стават по-музикални.
*

Не се затиряй, млади момко!
Последната дума е на негово величество Живота.
Ти желаеш – виждам – да правиш фарфорови вази, но той може би ще иска от тебе гърнета, само гърнета за туршия.

*
Добродетелта е най-любимата кокетна гримаса на порока.

*
Фактът, че ужасно голям брой хора пишат, е достатъчно оскърбителен, за да накара други съвсем да не пишат.

*

Аз живях в моето тяло, както лош наемател живее в чужда квартира: Забивах дебели гвоздеи по стените, изкъртих мазилката, изпочуих прозорците, изпогорих паркета с цигари и въглени, на няколко пъти щях да запаля цялата къща. Чудно ли е, че някой ден ще бъда заставен да напусна квартирата...

*
Сбогом господа! Завиждам ви, че оставате без мене. Аз, уви, съм лишен от тая възможност.

*

Аз вярвам в прераждането на душите. От първия още ден моята душа е тъй огорчена и отвратена от тоя свят, че за мене е ясно: сигурно някога е живяла в друг, по-съвършен.

Контакти Contacts

Институт за литература
Българска академия на науките
  • България
  • 1113
  • София
  • бул. „Шипченски проход” 52, бл. 17
  • Тел. +359 2 971-70-56
  • Факс +359 2 971-70-56
  • e-mail: Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.