Как дяволът чете евангелието

Под юрганя

Димитър Подвързачов. Posted in Как дяволът чете евангелието | . Посещения: 2613

... Още ме надува смях, като си го спомня снощния нещастник.
Как се беше, сиромахът, залепил като мекотело о дъсчената ограда на ъгъла, просто изчезнал чрез някакво исполинско самовнушение, за да остане невидим, а сам да вижда какво става надлъж по цялата улица!
Вече се смрачаваше, а това му и помагаше, но и пречеше, разбира се. Беше оня вечерен час, когато човек може безстрашно да крачи из полуздрача, почти уверен, че не ще го познаят кредитори и приятели.
Сантименталният вечерен час на влюбените двойки и на прилепите.
Из тая далечна улица се мяркаха твърде малко хора, а той, бедният, залостен зад ъгъла, ту подаваше предпазливо глава като някаква огромна изправена костенурка, ту пак се скриваше, разтревожен, че ще го забележат, но погледите му бяха непрекъснато и с дива сила устремени надолу из улицата.
Аз минах нарочно току покрай него, но погълнат с цялото си същество в занятието си, той нито ме забележи.
Беше мъж на средна възраст – критическата оная възраст, когато любовта вероломно се връща уж за сбогом, а се втурва нечувано свирепа и с чудовищни лостове и търнокопи прави последни опити да изкара човека вън от релсите. И връхлетеният клетник отново преживява онова лирическо състояние, което старият поет тъй драстично е изразил със знаменития стихотворен вопъл:

По-скоро, о душице,
ела да ме свестиш!

Не беше ли и тоя някой влюбен страдалец?
Той следеше. От кой ли край на града бе се озовал чак тука? Бас държа, че следеше жена – но, уви, съвсем не обичана жена. От лицето му ръмжеше такава комична обида, ядовитост, жестокост!
Сигурно той следеше собствената си съпруга, която, отдавна отърсена от патриархалните предразсъдъци, навярно правше крадешком в сладострастната припролетна здрачевина една тиха разходка с някой жилав и опитен любимец из тия глухи квартали.
Картинката беше и скръбна, и весела, но – възхитителна. Дивна столична битова картинка...
Наистина, в биологическата стълба на глупостта най-върховното стъпало безспорно заема жената. Но има още един последен номер, който и стълбата не може да обхване, та остава извън нея, във вид на некласифицирана глупост, хор-конкурс – това е съпругът. Няма друго същество, което да е надхитрено дори и от жената!
Модерната жена знае само една дефиниция за съпруга: твар, която е длъжна на влизане в къщи да бъде претоварена с всякакви неща, а на излизане – само с рога.
В бъдещето царство на женската еманципация, когато ще бъдат захвърлени и забравени всички днешни условности, дамите при среща няма да се питат: как сте със здравето? – ами, наричайки нещата със собствените им имена, открито ще си приказват:
- Подновявали ли сте, госпожа, скоро рогата на мъжа си?
- Ах, моля ви се! Вие ме смятате за стара и мързелива! Слава богу – направила съм го да прилича на северен елен. Вратата трещи, когато той влиза, докато вкара главата си в стаята.
Но забележително е, че и провинцията малко по малко се съживява в пътя на културата и прогреса.
Неотдавна аз получих оттам един изящен сгънат картон. Помислих, че ме канят на сватба. Когато го отворих – що да видиш! – “Семейно известие”, напечатано с подходящите най-красиви букви. С него господин И. К. В-ски, местен богаташ, съобщаваше, че “поради нарушение светостта на брака от страна на жена ми, я деградирам от съпружеското й достойнство, вследствие на което се умолявате занапред на не я назовавате на моето име, а с бащиното й такова – Т. Б-ва”.
Взех си внимателно надлежната бележка, но докато се опомня – получавам от същия град писмо, с което ми съобщават, че модернатат епидемия сполетяла и безимотните класи в лицето на градския глашатай бай Петър.
Ала бай Петър, не разполагайки с капитали, за да си отмъсти за рогата чрез скъпото днес Гутенбергово изкуство, употребил едно сиромашко средство, в кръга на своята специалност. Един ден той обиколил града и начугулен от дечурлигата, на всеки кръстопът, дето се спирал да разгласява някакво си постно общинско умотворение – след като го свършвал, надувал отново и още по-силно средновековната тръба, що му служила вместо барабан, и с висок, макар треперящ, почти разплакан глас, съобщавал на заинтригуваното население:
- Граждани! Днес заварих жена си (цензура) с чужди мъж. Съобщавам ви, че я изпъждам тая (цензура) и че вече не ми е жена!
Да... Очевидно, обръчите на нацията се пръскат по всички насоки.
Какво да му правиш! Такова е може би предопределението на съдбите.
Най-интересното обаче е, че спекулата вече се е явила и в тая област.
Навъдили са се умни младежи, които използуват всички възможни случаи, за да спечелят някаква придобивка – и се изхитряват да комбинират изкусно задължителната глупост на съпруга с всегдашната готовност на съпругата за услуги.
Ето едно изобретение, което заслужава просто да му снемеш шапка.
Аз имам един млад приятел, с когото не бях се виждал отдавна. Завчера го срещам.
- Де се губиш, с що се занимаваш, как отиват сърдечните работи? – питам го.
- Чудесно. С нов занаят се занимавам. Т. е. – пак с женкарство, само че по един нов хитроумен способ.
- Я ми разправи!
Но в тоя миг той спря някакъв свой познайник и почна оживено да му разправя:
- Знаеш ли, Кольо, оная история, дето бях ти загатнал, тръгна отлично: влюбила се е в мене като мишка и сега не знам просто какво да правя с нея. Положението е много сериозно, макар че мъжът нищо не подозира. Ама никому ни дума, моля ти се: ти е знаеш, но семейството не е какво да е. Голяма тайна, моля ти се!
Като останахме сами, аз го запитах каква е тази “история”.
- Никаква! – каза той. – Аз го лъжа. Но той има едно възхитително женче, на което очите играят като въглени. И понеже съм се убедил, че едва ли може да се намери съпруг, който при подобен случай да не докладва веднага на жена си такава пикантна чужда “тайна” – било за интрига, било за диверсия, било за да огради съпругата от възможна съблазън, - уверен съм, че жена му ще побърза да ме възнагради.
- Как да те възнагради?
- Ще се заинтересува за мене здравата. Аз правя вече няколко такива опити. “Я гледай какъв романтичен любовник бил той!” – ще си помисли тя за мене и въображението й ще гори – и тя не може се удържа да не ме предизвика. И аз – хоп: един лъвски скок – и готово!
- Ах, дявол да те вземе! Че как можа да го измислиш...
Но докато продължа – моят приятел се втурна към един млад човек, който идеше насреща, улови го подръка и започна:
- Знаеш ли, Васка, оная история, за която бях ти загатвал, тръгна отлично...
Не дослушах, защото ме напуши на смях и влязох в близката книжарница.

Контакти Contacts

Институт за литература
Българска академия на науките
  • България
  • 1113
  • София
  • бул. „Шипченски проход” 52, бл. 17
  • Тел. +359 2 971-70-56
  • Факс +359 2 971-70-56
  • e-mail: Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.