Как дяволът чете евангелието

Столични стихотворения в проза

Димитър Подвързачов. Posted in Как дяволът чете евангелието | . Посещения: 2403

1. ЗАПОВЕД
Тя се белее отдалеко – кипра, многообещаваща с новостта и размерите си – налепена по зидове и стобори. Минувачи се спират, прочитат я до някъде, подсмихват се едва забелязано – и я оставят.
Струва ти се, че тя ги изглежда изненадана. Покруса и недоумение личи в дългия й номер, в печата й, в подписите на длъжностните лица, които са я издали. И – сякаш обхваната от горчив смях – тя започва да се тресе срещу вятъра с единия си недозалепен ъгъл.
Тя е голяма и пълна с важни неща: регулира живота, определя цени...
О, безсилна сестро, аз те разбирам! Много твои дружки стояха на същото място ден до пладне – и слязоха недоизчетени. Примири се с тая съдба. Ти не ще успееш да наложиш цена на сиренето, но ще послужиш, може би, поне да се увие сирене с тебе. Гордей се, обаче, защото в това отношение, както с безполезността си изобщо, ти се издигаш до една достойна за тебе прилика с произведенията на изящната литература. С тази само разлика, че там, който е подписал произведението – непременно го е чел – може би дори отдавна – у някой чужди автори – а ти навярно не си прочетена от ония, чиито имена стоят под тебе с тлъсти букви.

Утеши се, клета сестро, и се предай наистина на мечти за високи неща. Утре ти ще бъдеш навярно едно очарователно хвърчило за моя син, който ще мине от тука и ще те доразлепи и отнесе като скъпа плячка! И когато вечерта той те препусне над керемидите, ти, разглеждайки с горделиво любопитство столицата отвисоко, ще можеш да прошумолиш доволна от себе си:
- Чудно нещо! Отведнъж влязох в работа, като ми туриха опашка. Може би и на ония, които ме подписаха, също липсва само тази толкова практична част?


1. МНОГОЛЮДИЯ

Погледни из улиците: какво забавно множество забързали хора!
Тънките им нозе чевръсто носят скелетите им в разни посоки. Те се срещат, спират, поздравяват се, нарочно ухилени по един жесток начин, сякаш бързайки да се насладят от надлъгването си, докато на Обществото на народите не е още хрумнало да унищожи и това последно насилие – насилието над самия себе си.
А се ненавиждат до смърт – като мъжките паяци.
Как би искал да отхлупиш черепите им и да видиш какво става вътре!
Внимавай: те са хитреци! Всеки от тях е един мъничък шмекер и носи в главата си по една ужасна глупост, дълбокоумно скроена и нагласена така, че като се тури в действие, да събере парите от джобовете на другите – в неговия. Това е изкуството да живееш! Виж ги как самоуверено и стремително бързат, как размахват висналите си костеливи ръце и какви смешни фигури правят панталоните им, гледани отдире.
И незабелязано те напущат столичния паваж и биват отнесени с черни градски коли в онова обществено място, гдето единствено са излишни предупредителните надписи: “Входът без работа е забранен!” и “Скъпете ни времето!”
А сетне пак незабелязано изпълват улиците със своите многогласия – сякаш същите скелети са се дигнали в самодивските часове от там на огромни, неотразими, алчни за живот тълпи, и се втурнали към града – за да ходят по паважа, да се хилят, да любят, да интригуват...
Ах, наистина – забавно е да се живее...

2. БЯЛОТО КОТЕНЦЕ

Аз те гледам, клето котенце, ден и нощ, като лежиш, захвърлено до един стобор на моята улица, отдавна вкоченясало, изпънато в цяло тяло – като една мраморна фигурка от бъдещ паметник на борбата против нечистотата.
Дъждовете и праховете вече омърсяват снежната ти, мека козина. От ден на ден нежното ти трупче се смалява и хлътва към майката земя. Виждам, че искаш да се разлагаш.
Разлагай се, разлагай – така ти може би ще напомняш на безчувственото обоняние на минувачите, че всичко у нас се разлага.
Защото доста време откак те гледам все на това място – трябва да има две-три седмици. Твоят бял дух трябва да е успял отдавна да се представи в извънвселенските полета и може би дори вече е посетил за втори път нашия суетен свят на крехките мишлета и ароматни махленски месарници, за да се яви на редакторите на “Всемирна летопис” и опресни сведенията им за трансцедентните субстанции.
А в това време тленното ти трупче лежи със седмици край стобора, в съсредоточено мълчание, сякаш унесено в дълбока размисъл и само едното ти ушенце стърчи, както приживе, като че се ослушва. Какво слушаш, нещастно? Може би бурните речи в общинския съвет за всестранни подобрения и преустройства? Или докладите, че санитарното състояние на столицата е отлично? Затуй ли едното ти мустаче навремени се помръдва дяволито?
Разлагай се, разлагай... И нека духът ти ме прости, че се смея над тебе. Твоето положение в тоя час е наистина много сериозно, но аз съм още жив – и ми се смее над всичко. И може би само когато ме сполети твоят час и изопна нозе като тебе сега, - аз ще намеря време, преди са съм изпуснал последния си дъх, да кажа през смях:
- Най-сетне и с мене ще се случи нещо сериозно!

Контакти Contacts

Институт за литература
Българска академия на науките
  • България
  • 1113
  • София
  • бул. „Шипченски проход” 52, бл. 17
  • Тел. +359 2 971-70-56
  • Факс +359 2 971-70-56
  • e-mail: Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.