Метаметаморфизмът - разтварянето
на реалността в лабиринтите на езика

Магдалена Костова-Панайотова
(София, България)

 

През последното десетилетие и половина необходимостта от кардинално преосмисляне и ревизия на картата на руската поезия от втората половина на XX век, карта, изпъстрена с "бели петна", в критиката не подлежи на съмнение. Завръщат се "неофициалните" поети, творци, които по една или друга причина са били извън канона. Прави впечатление обаче твърде неравномерното завръщане на тези поетически "гласове" в съвременна Русия. Руското поетично пространство по принцип е изключително силно йерархично и съществува на принципа "свой - чужд". И макар границата между официална и неофициална поезия днес да е доста размита, започва устремно формиране на нова йерархия. Автори от вчерашния ъндърграунд вече са признати имена - Игор Холин, Всеволод Некрасов, Нина Искренко, Дмитрий Пригов. Вчерашните маргинали днес се превръщат в законодатели на модата, пазители на поетическия Олимп. Тях охотно и много ги печатат, пишат се редица критически изследвания за творбите им.

На фона на триумфалното им завръщане, впечатление прави своеобразното пренебрежение на актуалната критика към явление като метаметафоризма, известен още с термина метареализъм, явление, възникнало в края на 70-те години, добило популярност през 80-те години и прилежно забравено като че ли през 90-те г. на XX век.

Както е известно "метареалисти" наричат поетите, които правят своето първо поетическо четене в Централния дом на работниците на изкуството (ЦДРИ) в Москва през декември 1979 година. В това поетично четене участват Иван Жданов, Алексей Парщиков, Александър Ерьоменко и други автори, някои от които после смятат себе си за част от "метареализма" (Марк Шатуновски), а други (Евгений Бунимович) се отдръпват. Към "метаметафоризма" понякога причисляват поети като Олга Седакова, Иля Кутик, Аркадий Драгомощенко, Е. Шварц и др. Но така или иначе обликът на направлението се определя от тримата поети - Жданов, Парщиков, Ерьоменко.

Скоро след първите им изяви се оформят две названия за това явление - "метаметафоризъм" (дадено от Константин Кедров) или "метареализъм" (застъпник на което е Михаил Епщайн), предложени с около година разлика (1982-83 г.).

Ако названието метаметафоризъм, акцентира върху "препреноса", върху пълното срастване на един предмет с друг, върху метафизичността на метаболата - този "трети" троп, разгръщащ "вълновата теория на мирозданието", то названието метареализъм акцентира върху смяната на подражателния подход към реалността с лингвистичен ерзац, на нейния идеологизиран модел - с фигура, която й позволява да открие единствено в езиковите процеси ярко очертани, макар и гротескови форми.

От двата термина в съвременната критика е по-утвърден терминът метареализъм. Може би метаметафоризъм звучи по-труднопроизносимо (ехидно понякога го наричат "заекващ" термин). В едно интервю Парщиков казва следното: "Почему "мета" - это именно к метафоре? ... это понятие не столько филологическое, сколько мировидческое." Поетът изтъква условността на термините, с които критиката ги класифицира тях, творците, като насекоми (Полоухина 1997).

В рамките на настоящия текст употребяваме по-трудно произносимия термин метаметафоризъм, защото в случая ни интересува какво има отвъд преноса, защо е необходим този пренос, макар може би да е най-точно да се говори за метатропия, както предлага и Парщиков в цитираното интервю.

През 80-те години в манифестите на Константин Кедров ("Мы - метаметафористы" (1980) и Михаил Епщайн ("Самосознание культуры" (1982), "Тезисы о метареализме и концептуализме" (1983), "Что такое метареализм" (1986), "Что такое метабола" (1986), "Труп в пустыне. О новой московской поэзии" (1987), "Каталог новых поэзий" (1987) този термин последователно претърпява различни уточнения. Но в тях основният смисъл на течението, което Епщайн описва като противоположност на концептуализма, уговаряйки, че тези двете не са "затворени групи, а полюси, между които се движи съвременната поезия", е видяно в това, че "метареализмът открива, с помощта на особени метафори, стоящата зад видимата реалност множествена "метареалност", "реалност на многото реалности". Новият тип метафора, който функционира в метареализма е наречен "метабола"; а тя се определя като "смещение в иное", ("бросок" в возможное) (Епщайн, 2000).

През 90-те години за метаметафоризма се пише малко, актуалната критика отчасти се дистанцира от това явление, макар поетите, трайно свързвани с метаметафоризма, като Иван Жданов, Алексей Парщиков, Александър Ерьоменко, да публикуват антологии и персонални сборници. Като направление метаметафоризмът се радва на критическо внимание от по-скоро време (изследванията на Е. Б. Сухотская, Алексей Ивин, Дмитрий Голинко - Уолсън, Илья Кукулин, Е. Князева). Не може да се каже, че досега са възприети и осмислени като цяло новаторските опити на метаметафоризма.

Едно от условията той да остава встрани от актуалните интереси на критиците след перестройката, е фактът, че метаметафористите често са възприемани като явление, безплодно отшумяло, емблема на 80-те години. В подкрепа на това схващане се изтъква фактът, че Парщиков след перестройката съсредоточава вниманието си върху западноевропейските и американските литературни традиции, занимавайки се с преподавателска работа, а Ерьоменко просто млъква, макар и формално да издава сборници, съдържащи предишни негови творби. От тримата поети единствено Жданов, изтъква критиката, продължава по собствен път, затваряйки се като че ли все повече и повече в един своего рода поетически солипсизъм.

Друг фактор, способстващ за изпадането на поезията на метаметафористите от полето на актуалната критика, е фактът, че тя не се вписва в общия дух на тотална ирония, постмодерност и епатаж, на склонност към театралните и публичните форми.
[...]