Даматургията на руския символизъм
и франкофонският интертекстуален
контекст


Дина Манчева
(Софийски университет "Св. Климент Охридски",
София, България)


 

Символизмът прониква в Русия едва през 90-те години на XIX век, когато той е вече в разцвета си във Франция и се утвърждава като едно от основните литературни течения на Изток през първото десетилетие на XX век, по времето на залеза си във франкофонския свят. Но по-късната славянска проява на естетиката не намалява нейната значимост и оригиналност, породена от специфичната й културологична и историческа среда. Не случайно критиката единодушно счита руския символизъм за най-интересната реализация на литературната школа в Европа след утвърждаването й във Франция.

Своеобразието на направлението на Изток се свързва пряко с напрегнатата атмосфера на драматични надежди за социално обновление в навечерието на революцията от 1905 година и трагичното разочарование след нейното потушаване. Докато франкофонският символизъм, в годините на разцвета си в Париж, е представен от творци с една обща философска основа, макар и с различна националност - белгийци, французи, ирландци и дори американци, руската му изява се свързва с три отделни творчески вълни, всяка от които със свои собствени поетични виждания. Индивидуалистите Аненски, Балмонт и Брюсов, в началото на века, най-близко до естетическия си първообраз, наблягат на собствената си творческа интуиция, за да разчетат невидимата същност на света. Теурзите Иванов, Блок и Белий, в навечерието на революционните събития, виждат ролята си в мистичния си контакт с Бога, който ще допринесе, според тях, за религиозното възраждане на човечеството. Eстетите Ремизов и Кузмин след 1905 г., разочаровани от действителността, търсят утеха в идеалния свят на изкуството. Сложната еволюция на тези три символистични групи на Изток, чиито взаимни влияния своеобразно се допълват и преплитат, определя комплексния характер на славянския символизъм.

Тъй като оригиналността на едно литературно явление се разкрива най-ясно във връзка с неговия интертекстуален модел, ще откроим новите моменти, които внася руското направление по отношение на франкофонската си основа като се спрем на драматургията в двата европейски контекста.

Сходните естетически постулати на символистите и на Изток и на Запад очертават сюжетната близост на пиесите им. Всички те споделят идеята за необходимостта от един нов идеален театър, възвърнал религиозно-сакралния си характер, който да обнови европейската сцена, залята от развлекателни пиеси със злободневна тематика. Поради това и едните и другите се насочват към широко известни митологични, библейско-евангелски и фолклорни мотиви, в чиято универсална общочовешка същност и тайно послание търсят отговора на философските проблеми, които ги вълнуват: за отношението между материалното и духовното, видимото и невидимото, човека и Бога. Подходът към тези общоизвестни разкази и в двата национални контекста е сходен. Той се базира на символистичното схващане за единния произход на религиите и по-нататъшното им постъпателно развитие, обособило характерния за течението синкретизъм. Така отделните сюжети обикновено взаимно се допълват и обогатяват.

Всички символисти възприемат гръцките трагедии на Есхил, Еврипид и Софокъл, включени в дионисиевите тържества на древна Елада, като образец на ритуалния театър. Поради това те се стремят да пренапишат редица загубени антични творби, като се базират на някои откъслечни останали стихове.

Но спецификата в двете драматургии проличава особено ясно в интереса на всяка една към сюжетите на определен елински класик и в различната трактовка, която те получават. Целта на западните автори да се доближат максимално до първоизточниците на древния религиозен театър, за да разчетат най-точно посланията му, определя интереса им главно към Есхил и в по-малка степен към Софокъл. Франкофонските символисти са привлечени преди всичко от митологични герои - помощници на човешкия род или от личности, стремящи се да достигнат до скрита тайна, без да успеят да избегнат предначертаната им съдба: Прометей дарил хората с небесния огън, Деметра научила ги на тайните на земеделието, Едип, разгадал загадките на Сфинкса и избавил Тива от чудовището, но подчинен на преследващата го фаталност. Западните пиеси често свързват саможертвата на античните персонажи с мотива за изкуплението, отвеждащ към евангелската фигура на Исус Христос, като подчертават по този начин ролята на невидимите сили в човешкия живот.

Загубените трагедии на Есхил привличат и руския символист Иванов, но не толкова за да го приближат до основите на ритуалния театър, колкото с титаничните си силни герои - Тантал, Прометей , които той подчинява на теургичните си възгледи - за мистичното религиозно обновление на човечеството, преодоляло индивидуалистичните си стремежи и възвърнало първичната си хармонична общност в стремежа си да се доближи до Господ. Така Прометей получава нова интерпретация в едноименната руска творба. Той е представен не само като бунтар, опълчил се срещу Зевс в името на човечеството, а като индивидуалист, чийто самостоятелни действия, лишени от колективна подкрепа, са причина за краха му.


За разлика от франкофонските си събратя, Аненски, Брюсов и Сологуб проявяват определен интерес и към загубените трагедии на Еврипид, в чиито герои - Меланипа философката, цар Иксион, Лаодамия те виждат силни личности, стремящи се сами да осъществят хармонията между идеалното и материалното на земята. Руските творци наблягат и върху облагородяващата сила на страданията им под влияние идеите на Достоевски.
[...]