Женският текст в руската литература на ХІХ век:
между канона и литературната история

Христо Манолакев
(Институт за литература при БАН,
София, България)


 

Когато се обмисляха проблемните ядра на днешната конференция, предложението ми "езици на интерпретацията в съвременната среща с руската литература" предизвика несъгласие, идеята е прекомерно преекспонирана в съвременния теоретичен дебат. Вярно е също, че преди няколко години, отново тук в София, тя бе във фокуса на друг подобен форум на МАПРЯЛ. А в по-общ план, тя действително още от времето на перестройката не е преставала да бъде актуална. Възобновяването на интереса би могло да се обясни или като неудовлетвореност от предходните прочити или като идеологическо неприемане на интерпретационната процедура сама по себе си. За да се избегнат каквито и да са недоразумения и усъмнявания, предварително ще заявим своята позиция на извънположеност, която независимо от знака на нашите пристрастия, онтологично предпоставя отношение на различие.

Как изглежда "отвън" руската литература на ХIХ век в днешната динамична теоретична ситуация? Този въпрос е провокиран от сблъсъка на два противоположни интерпретационни погледа. Първият ретроспективно връща към онази нагласа, с която беше посрещнат социално-политическия прелом в страните от бившата Източна Европа в края на ХХ век. Покрай всичко друго той донесе и мечтани промени в тяхното литературно пространство, от които обаче произтекоха непредполагани последствия. Желанието за освобождаване от всевъзможните догми и методологическа нормативност вървяха редом с надеждата, че епистемологичната смяна ще завърши (естествено!) с нова концепция за литературна история. Достатъчно е да си спомним безкрайните дискусии по различни научни форуми върху конципирането на историята на руската литература и как това ново схващане на практика да бъде облечено в структурата на съответния курс и да получи методологически и нормативен статус. Дебатът остана отворен, опити са актуални и днес, което красноречиво доказва липсващото съгласие между противоборстващите гледни точки. Ще напомним за "философията" на разминаването в непреставащия спор между сп. "Вопросы литературы" ("каква трябва да бъде литературната история") и сп. "Новое литературное обозрение" (поставящ акцента върху това как трябва да се пише литературната история). Очевидно е невъзможно да се постигне равновесие между позициите: първите отстояват водещата функция на "съдържанието" в дебата, а другите приоритетно отдават предпочитанията си на "формата".

Незавършеността е свидетелство за криза. Идеологическият катаклизъм прекрои не само географските граници, но донесе значими трансформации в самата същност на литературознанието. Краевековието долови първите признаци на настъпването й, а началото на ХХI век тъжно признава, че филологията става все по-малко литературна, че от стълб в хуманитаристиката се е превърнала в маргинална ниша на социокултурния дискурс. В една от последните си статии Вл. Махлин дори е склонен да говори за тотална катастрофа в духовното, защото не само литературознанието, но изобщо хуманитаристиката губи своя предмет на изследване. В наблюдението има и "зрънце истина", въпреки преобладаващата емоционалност над спокойния аналитизъм.

Ограниченото време не позволява да навлезем в дълбочината на проблема "Какво се случи с историята на руската литература след перестройката"; тук ще се ограничим само да набележим част от въпросите породени от него.

След изчезването на границата между идеологически противопоставените дотогава "Запад" и "Изток" последва естествена дифузия на хора и идеи в двете посоки, един процес допълнително ускорил разрушаването на единната и единствена методологическа норма. Промяната донесе желаното освобождаване от схоластиката и постепенно разруши монопола на старите тромави академични мастодонти. При относителната стабилност и установеност на класическия репертоар, за разлика от литературата на ХХ век, в него не настъпиха впечатляващи съдържателни трансформации. Далеч по-значими се оказаха процесите, които преосмисляха идеологическата същност на тази литература. Очертаха се две противоборстващи тенденции, които определяха изследователския облик на времето - условно ще ги наречем прозападна и прохристиянска. Разбира се, в проявлението им и в тяхната концептуалност лесно се долавят знаците на емблематичния за същността на руската култура спор между западняци и славянофили, което тук ще остане извън вниманието ни. Ще илюстрирам наблюденията си с примери от дискурса на женското.

Днес не подлежи на съмнение необходимостта от познаване практиките на джендър анализа. Въпросът е в друго: необходимо е да се долови напрежението, което се появява в епистемата между идеология и практика, невъзможността, поне по отношение на руската класическа литература да се постигне пълно сливане между феминистката теория и интерпретация.

Интересът към руските писателки от ХIХ век през последните десетилетия нарасна неимоверно. Феминизмът извади от забвение творчеството на авторки като Каролина Павловна, Мария Жукова, Надежда Дурова, Елена Хан, Евдокия Ростопчина. Особено забележим е интересът към тях сред западните колеги и независимо дали ще се отнесем към активността им с иронично снизхождение, или ще я приемем за поредното модно увлечение, факт е че произведенията им се популяризират във всевъзможни христоматии и антологии, и че творческото им битие се проблематизира от разнопосочни изследователски проекти, което обогатява представата за литературния процес и социокултурния живот в Русия. Некоректно би било твърдение, че тези писателки са били непознати за аудиторията на ХХ век, но художествено-естетическият критерий на представянето им неизбежно селектираше тяхната продукция на повече или по-малко значими текстове, а така подходът ги обричаше на зависимост от установената "мъжка" традиция в общуването с тази литература; те бяха считани за второстепенни автори, по-близко стоящи до популярната, отколкото до "голямата", стойностно-значимата литература. Феминизмът промени перспективата към литературата, насочи фокуса към подминавани явления и заяви необходимостта от максимално-изчерпващото завръщане на жените-писателки. В отделни случаи стремежът за открояване на явлението в неговата самостойност дава непредполагано позитивни резултати и трябва да се приветства.
[...]