Предизвикателството хипертекст,
или краят на книгата

 

Радостин Русев
(Институт за литература при БАН,
София, България)


 

В епохата на постмодернизма и дигиталните технологии възникна и придоби особена актуалност немислим до известно време казус. За съдбата на един от традиционните посредници и фактори в междукултурната и междучовешката комуникация - Книгата. И този път не става дума за поредна забава с някоя от прословутите постмодернистични метафори за "края" - за края и обезценяването на историята (Бодрияр), за края на културата и изчерпването на езика, за кризисния статус на субекта (Барт и Фуко) и т.н., - а за нещо наистина реално и сериозно.

На пръв поглед твърдението, че постмодернизмът се превръща в заплаха за книгата, изглежда лишено от логика. Защото като изкуство, което се опира предимно на вече създадени културни (литературни) ценности, което има опора върху интертекстуалността, т.е. ориентирано е към езика на културата, към чуждия текст, цитира елементи от предишни култури, той издига направо в култ Книгата и всичко, което по някакъв начин има връзка с нея. Отправна точка и основен обект на внимание за постмодерния автор е все Книгата и всичко се върти предимно около неща, пряко свързани с нея - библиотеки, архиви, музеи, текстове, ръкописи. "Книгата, всяка книга за нас е свещен предмет", пише Хорхе Луис Борхес в есето си, озаглавено не как да е, а "За култа към книгите". "Естествено става дума за ръкопис", заявява на свой ред и Умберто Еко още в заглавието на своя предговор към "Името на розата", сякаш наистина няма и не може да има нищо по-естествено. По-сетне за всеки случай отново напомня, че разказът му ще бъде за книги, а не за всекидневни незначителни житейски неща. А когато навлезем още по-навътре в текста на неговия роман, установяваме, че и мотивацията на героя му се определя от това да разбере какво се е случило "между хора, които живеят сред книгите, с книгите, от книгите".

Културата на постмодернизма обаче притежава и странната способност да генерира парадокси от всякакво естество. Ето веднага такъв един парадокс. Полагайки на особен пиедестал Книгата, постмодернизмът същевременно я дискредитира, поставя под въпрос нейното по-нататъшно бъдеще, бъдещето на печатната книга. Доколкото не някой друг, а именно той дава зелена светлина пред идеята за хипертекста, за хиперлитературата, за които старите "дрехи" на печатната книга вече се оказват прекалено тесни и неудобни. А Интернет, един от най-съвършените продукти на постмодерната епоха, по перфектен начин материализира тази перспективна идея, правейки напълно възможни и повече от реални хипертекста и хиперлитературата.

Преди всичко това да се случи, в течение на няколко столетия, започвайки от момента на изобретяването на печата, основният способ, чрез който става пренасянето на информация, са словото и хартиената книга, а в практиката, свързана с литературни текстове, общо взето преобладава (и всички го приемат за най-подходящ и естествен) произтичащият от логиката на печатния текст линеен начин както на писане, на организиране и на изложение на словесния материал, така и на четене, предполагащ последователност на придвижване в текста от неговото начало към края, от пролога към епилога (в сметката не влизат различните справочници, енциклопедиите, които по принцип никога не са били предназначени за линейно четене). Ситуацията главоломно се променя, нещата вземат съвсем друга насока и доминиращото положение на линейното повествование се поставя под съмнение, когато се появяват аудио-визуалните възможности за транслиране на информация, когато на смяна идва, съгласно констатацията на Маршал Маклуън, направена в добре познатата му книга "Галактиката на Гутенберг" (1962), "по-глобалното възприятие - хиперцепцията - чрез образите на телевизията и другите електронни средства". И става все по-ясно и по-ясно, че новите комуникационни технологии "въстават", предприемат не на шега настъпление не само и не просто срещу линейния принцип на творчество и възприемане, четене на това творчество, но и срещу писаното слово изобщо, срещу печатната книга. Робърт Кувър си позволява дори да обяви "края на книгите" в статия, публикувана в "Ню Йорк Таймс"6 (1992), която носи точно такова заглавие и в която се констатира отхвърлянето на печатната технология, както и радикалния обрат в творчеството, в публикуването и в четенето, процес, който по своята същност, дълбочина и мащабност се съизмерва единствено със значимостта на прехода от устното слово към писмено, със смяната на гласа с перото.

Опасенията, прокрадващи се в книгата на Маклуън, че ориентираната към зрителния образ телевизия и имиджовото възприятие на информацията застрашават словото, свеждат до минимум работата с печатни текстове и водят до упадък на словесността, до приключване на епохата на Гутенберг, на някакъв определен етап действително не са били като че ли лишени от основания. Освен че глобално променят системата на комуникация, екранният способ за предаване на информация и екранният образ (въпреки че значително улесняват получаването на знания) крият и потенциални рискове. Примерно по отношение на неща като истинност, ценностна система и т.н. - точно защото притежават могъща сила на внушение, на манипулация, на създаване на усещане за достоверност. В тази връзка се появи и понятието "хиперреалност" (Жан Бодрияр), което започна да се употребява за означаване на илюзията, че реалността, създадена от средствата за репродуциране (масовите комуникации), е по-достоверна, по-точна, по-"реална" от онази, която възприемаме със собствените си сетива непосредствено от обкръжаващия ни свят. Това става възможно и актуално в ситуацията на унищожаване, на изчезване на реалността, предизвикана от умножаването и властта на средствата за нейното репродуциране, т.е. средствата за масови комуникации. Според Бодрияр чрез посредничещите репродуктивни средства реалността тръгва право към дъното - в хиперреализма, педантичното възпроизвеждане на реалното. От едно средство за възпроизвеждане към друго реалността се изпарява, става "алегория на смъртта", но в същото време в определен смисъл тя се усилва посредством своето разрушаване, става "реалност, заради самата себе си", "фетишизъм на изгубения обект", вече не "обект на репрезентация", а "екстаз на отрицанието и на собственото си ритуално унищожение" - хиперреалност.
[... ]