1 minute
Проф. д. ф. н. Румяна Дамянова – Институт за литература, БАН
Днес честваме Деня на народните будители!
Едва ли има друг език, в който мисията на духовния водач да се назовава с метафората на събуждането. Същевременно, изразът „народни будители“ има двоен смисъл: първият – „произлизащи от народа“ и вторият – „будещи народа“. Това означава, че българското будителство – а това е възрожденската интелигенция, е тясно свързано с народа, то произлиза от народа. Будителите, духовните водачи – това са възрожденските учители, възрожденските книжари и издатели, първите учени, първите журналисти и първите творци на художествено слово, но и първите лекари, прависти, географи, откриватели.
Едва ли има друг народ, който да чества два празника на духовността: 24 май – Деня на светите равноапостоли Кирил и Методий и 1 ноември – Деня на народните будители, който е и денят на духовния пазител на българите св. Йоан Рилски. И ако първият е огласен още през епохата на Българското възраждане – на 11 май 1851 г. в Пловдив се чества за първи път, то вторият – е учреден като национален ден на народните будители през 1922 г. И ако за първия –– българите са научавали от патетичните слова на Паисий Хилендарски или Софроний Врачански, на Неофит Рилски или Васил Априлов, на Петко Славейков или Любен Каравелов, Георги Раковски или Христо Ботев, които са чествали Деня на светите братя и са отбелязвали огромната духовна мощ на тяхното дело, то за втория празник – тези личности вече са били чествани като народни будители.
И това е една сакрална връзка в нашата културна история. Тези личности, а и много други, изграждат усещането ни за духовна общност.
Това е Българското възраждане – една светла и същевременно турбулентна епоха: време на разбиване на илюзии, но и време на съзиждане, време на „пиянство на един народ“, но и време на събуждане. На статиката на съня се противопоставя динамиката на събуждането. Събуждане от какво?– от заспалостта, от домораслостта, от апатията, „нелюбоучението“. Многобройни са примерите на патетични прокламации или гневни изблици, които българският XIX век ни е оставил:
„Докога сон глубокий? Стига толкова спавание що е спавала нашата Болгария доволни векове! Събудете се поне оттука натам!“– възкликва отец Неофит Рилски в станалия вече класически предговор „Филилогическое предуведомление“ на своята „Болгарска граматика“ от 1835 г.
По същото време, именно Васил Априлов – меценатът-патриот, поставил основите на новобългарското образование, ще напише горчиво: „дано се събудят от летаргията нашите българи“. Почти няма предговор на възрожденска книга, в който да не се прокламира волята нещо да се промени, да се излезе от застоя, да се приравним към успелитие народи.
Българското възраждане е време не само на културно съзиждане, това е преди всичко времето на създаване на национално самочувствие до изграждането на самата нация. Българското възраждане носи в себе си борбата за промяна – политическа, социална, културна, духовна. Времето сякаш е разпънато в опозиции – „хляб или свинец“, „свобода или смърт“, „позор или слава“. Възторгът съпътства огорчението, но призивът преминава през цялото Възраждане, с настоятелното „от сън дълбок се събуди“, за да достигне до незабравимия образ на сънуващия патриот отново в публицистиката на Христо Ботев – „Дим, дим! под който ние българите така сладко спим!“. В този сън Ботев сякаш влага всичко – и вина, и страх, и срам.
Концептът за съня, за заспалостта през Възраждането отразява една културна ситуация – съзнаване/несъзнаване на важното в конкретния исторически момент: волята за пробуда. Именно народните будители са личностите, които осъществяват тази пробуда – в най-голяма степен това са възрожденските учители . Може да се каже, че учителят е най-публичната и в този смисъл най-стабилизираната социална позиция през Възраждането – каквито и политически ветрове да се вихрят през българския XIX век, учителската гилдия опазва своето първенство; често са били затваряни училища, защото не е имало учител. Сава Доброплодни – един от най- изявените възрожденски учители, въвел в училището микроскопа, компаса, картата, обикаля всички градове и села от Дунава до Родопите, за да стане, както сам пише – „общобългарски просветител“. И да признае: „Аз постоянно се трудя ,за да изчезнат ръждясалите духове!“
Но новоизграждащата се българска интелигенция от XIX век съзира и друг път за излизане от съня и застоя – това е пътят на народностната консолидация, на усещането за общност, неповторимо изречено от Иван Богоров в неговата „Автобиография“ : „требува да направим първом българи, и сетне България“. Защото, бихме казали днес, не е достатъчно само да се родим българи, а трябва и да станем българи.
Да станем, но как? Един от възможните отговори ще даде Стоян Михайловски с текста на първия „ български всеучилищен химн“, публикуван в сп. Мисъл през 1892 г.– въздигайки израза: „с книжовността, таз сила нова…“. Просвета, образование, книжовност – все думи от арсенала на бурния XIX век. И едва ли е случайно, че когато преди вече почти 150 години се създава първообразът на нашата Академия – се назовава „Българско книжовно дружество“. Създават я именно будителите, хората с мисия и перспективен поглед към бъдещето. А най-важната цел, означена в чл. 2 от Устава е: „да разпространява всеобщото просвещение у българският народ и да му показва пътя към неговото веществено обогатяване“, следват „българският език, българската история, народната наша словесност въобще“, до категорично заявеното в чл. 6 – „сичките науки, изкуства и художества“. Призиви като „требуют, братия, книги“ и „на ползу роду!“ са изпълнени със съдържание, не са празна реторика.
Същевременно, през Възраждането се наблюдава и една друга ситуация, която е симптоматична – българите не ценят своите елити. Успелият да излезе навън, да придобие нови знания и да се върне, за да види ставащото тук – но вече „отвън“, невинаги е разбиран и уважаван. Иван Богоров, Н. Геров, Н. Михайловски, които заминават за Одеса, а след тях и другите, завършили като М. Дринов или В. Д. Стоянов в Прага, във Виена, Лайпциг и други европейски центрове – се завръщат в българските земи.. Някои се впускат в живота, стават модерни учители, за да принесат знанията и опита, стават ценени и значими.
Но отношението към тях не е еднозначно: завърналият се от Одеса даскал Ботьо Петков – бащата на Хр Ботев – един от първите учители-будители, е обвиняван от З. Стоянов в „монархическо поведение“; д-р Петър Берон, чийто „РиБен буквар“ претърпява през Възраждането 7 издания, а името му стои в европейски справочнци, е нападан от Анастас Кипиловски като „високоученият господин Хаджи Берович, който „напусто преминава през просвещенната Европа“, забравяйки, че и „европейците са били диви и варвари“ и т.н. Достатъчно е да си спомним как е възприета появата на Българското книжовно дружество – също в огромна амплитуда: от „И нашият народ захвана да живее, и ние захванахме да сме хора“ до знаменателната критика На Христо Ботев „Причини за неуспеха на Българското книж[овно] дружество“ или немалкото критически материали на Любен Каравелов с общо заглавие „Знаеш ли ти кои сме?“ във в. „Свобода“.
След „тъгите на България“ историческото време от края на XIX век ще роди резигнацията, отчаянието и разочарованието, Вазов ще напише през 1881 г. стихотворението „Пустота“ – „нов кумир замени идеали/ и разчетът владей, не духът!“, а след три години и „Епопея на забравените“. В предговора към „Записките..“ З. Стоянов ще обвини, че гробовете на героите от Април 1876 г. са обрасли с бурен и ще публикува списък на поборниците, посегнали сами на живота си…
ХХ век идва също със своите сънища – със своите страхове, със своя срам и своята вина. И може би не е случайно, че след края на войните от първите десетилетия на века, като усетена потребност на българското общество група писатели и артисти дава идеята да се учреди празникът – Ден на народните будители. Тази идея е подета от Министъра на народното просвещение тогава Стоян Омарчевски и утвърдена със закон през 1922 г. А вече през 1923 г.– след преврата Стоян Омарчевски е хвърлен в затвора.
30-40- те години на ХХ век също са сложен период. Тогава друг български учен – Борис Йоцов, един от най-изявените слависти на ХХ век – ще напише 7 статии за народните будители, за да утвърди тяхната мисия за спасяване на българската духовност. Приел да стане министър на народното просвещение в кабинета на Богдан Филов, през 1945 г. ще бъде осъден от Народния съд.
Замлъкването на гласа на народните будители, забравата, на която са подложени през следващите 50 години, има противоядие в днешното ни усещане за памет.
Вече ХХI век идва също със своите страхове и вини, с очаквания или не/осъществявания. Днес сънищата са други – тревогите също. Плащат ни апатията, неразбирането и неоценката, привикването, уседналостта, безпроблемието, отказът от действие или заличаването на културни традиции.
Днес сякаш няма спящи, но все по-осезателно се усеща нуждата от едно ново будителство, от една нова светла пробуда. Все повече се усеща нуждата от засилване на ролята на науката, затова не е случайно, че вече 27 години 1 ноември е и Ден на българския учен. Отново е нужна консолидация на духовни водачи – учени откриватели, учители, просветители, за да можем ние, българите, да опазваме своята национална идентичност в един мощно глобализиращ се свят. Няма кой да се бори за нашата идентичност, трябва да го направим ние сами.
И ако през XIX век будителството поема основната задача „да направим първо българи, а сетне България“, ако тогава са стряскани българите от повика „Събудете се поне оттука натам!“, то, след драмите и катаклизмите на ХХ век, днес – в първите десетилетия на XXI век – едно изправящо се будителство трябва да бие тревога: да се опази културната ни памет, да не унива духът ни, да служим на едно често разделящо се общество, но да не допуснем бездуховно бъдеще!
ЧЕСТИТ ПРАЗНИК, БУДИТЕЛИ!