1 minute
На 24.11.2022 във фоайето на зала „Европа“ във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“ със съдействието на катедра „Българска литература“, Филологически факултет на ВТУ и Информационно-библиотечния и издателски комплекс в университета бе открита изложбата по проект „Дигитална библиотека „Българска литературна критика“, финансиран от Фонд „Научни изследвания“ и разработван в Института за литература – БАН. Проектът беше представен от доц. д-р Александра Антонова, ръководител на проекта.
Слово на откриването прознесе проф. д-р Антония Велкова-Гайдаржиева.
Из словото на проф. Антония Велкова-Гайдаржиева при откриването на изложбата по проект „Дигитална библиотека „Българска литературна критика“ във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“
Днес, 24.11.2022, откриваме една изложба, която ни среща с лицата на българската литературнокритическа мисъл. Нейното осъществяване отдавна трябваше да се случи на територията на ВТУ. Събитието е резултат от съвместната работа на Института за литература към БАН, Катедра „Българска литература“, Филологическия факултет при ВТУ, Информационно-библиотечен и издателски комплекс към ВТУ.
Обикновено в гражданското съзнание на литературната критика се гледа като на нещо странично, нещо маргинално, нещо съпътстващо и паразитиращо върху литературата. И в този смисъл, ако всеки средностатически българин може да изброи на прима виста имената на няколко родни класици и поне по един техен шедьовър, нещата не стоят така с литературните критици, които в недалечното минало са представлявали елита на българския духовно-културен живот. И това е така, тъй като липсва възпитание в тази посока, липсва задължителното знание, че литературата и критиката взаимно си принадлежат; че литературата без критиката е невъзможна, те са скачени съдове. Критиката е естетическото самосъзнание на една литература, тъкмо тя я структурира като свят, оценява, интерпретира и йерархизира. Критиката е белег за зрелостта на една национална литература.
Изложбата, която колегите от Института за литература са подготвили, представя 20 знакови имена, репрезентативни за българската литературнокритическа мисъл, бих казала едно „съзвездие“ от фигури на художествено-естетически ценители, формиращи така наречената от Васил Пундев авторитетна критика. Именно те с всекидневните си изяви в периодиката са водили битки със стигащото до цинизъм обезценностяване на хуманистичните идеали и критерии. Именно тяхното непознато за днешните поколения наследство сочи, че крѝтиката на критѝка трябва да бъде dentibus albis – с чисти зъби, остра, но справедлива, но също така и че толерантността е едно от имената на критическия дух, както прекрасно го формулира Владимир Василев.
Неслучайно в миналото и най-вече през първите десетилетия на 20. век литературните критици са били ядрото на българската интелигенция, стожерите на националната култура, около които „осцилират“ всички най-важни имена от духовния живот. Особено по времето на „Мисъл“ и д-р Кръстев, а и после, по времето на „Златорог“ и Вл. Василев литературният живот става, така да се каже, критикоцентричен. И приближени, и опоненти следят под лупа как са се произнесли критиците, кого са канонизирали, кого са отлъчили от актуалната литературна публичност. Кого са одобрили или кого са посочили с пръст в своите художествено-критически цитадели д-р Кръстев и Вл. Василев, К. Гълъбов и Гео Милев например. Ето защо, когато говорим за повечето от тук представените фигури, няма как да не очертаем духовната панорама на епохата. Благодарение на тези арбитри на естетическия вкус, на тяхната критическа интуиция, но и културна ерудиция (всички познават в оригинал западноевропейските литератури, философски традиции, естетически школи) се конструира канонът на националната литературна класика. Техният култивиран във времето естетически вкус и тълкувателска мяра се превръщат в модел за критическо изкуство.
Но въпросните критици са и най-ярките представители на будната гражданска съвест. Те не само са тълкували дадени творби или творчески светове, но са и внушавали определено интерпретаторско послание, за да поставят наболял обществен проблем, за да осъдят или предупредят.
За съжаление, днес гласовете на българските критици не са гръмовержски, не са прорицателски, не се чуват достатъчно силно, не откънтяват в българското културно пространство. Думите им не притежават, както преди тези на д-р Кръстев и проф. Пенев например, магнетична, „заклинателска“, заразяваща власт. Днес липсва едрата кройка, осанката, жреческата фигура на критика, пред която, и да не си съгласен с нея, замлъкваш, склоняваш глава. Оценъчно-естетическата строгост, философскоисторическата концептуалност, социалнополитическата осведоменост, гражданската чувствителност заедно са изграждали „имиджа“ на критѝка. Такива са били критиците ни – от д-р Кръстев до Т. Жечев, от В. Пундев до Св. Игов, от С. Радев до М. Неделчев – слава Богу наши съвременници.
Ще завърша с една от крилатите литературоведски дефиниции на Св. Игов, свързана с природата и мисиите на литературната критика като прозаическо изкуство, което изисква поетическо вдъхновение и научна подготовка. И като казах вдъхновение, наследството на всички тук представени критици е доказателство за това, че за да си добър в тази професия, освен възпитан естетически вкус, оценъчен нюх, интерпретаторски талант, широки интердисциплинарни познания, е нужно да можеш, да искаш да се възхищаваш на другия, другите.
Тъкмо във Великотърновския университет изучаването на литературната критика като университетска дисциплина – нейната история и практикуване – има вече десетилетна традиции, така да се каже, тя е марка на Университета ни и студентите знаят, че критическото слово е в основата на градежа на националната културна памет.
Действително в тази изложба се срещаме с класици на българската литературна критика. Фигурите, около които се концентрира проектът, са безусловни авторитети, крупни присъствия в националната естетико-оценъчна мисъл. Безспорно е дългото „социалистическо отсъствие“ на някои от тях в публичното пространство, на техните приноси в художествено-интерпретаторската ни култура. Така че „опубличностяването“ на техните трудове, но и на посветените им изследвания, е актуална задача на българското литературознание.
Благодаря на доц. Антонова, че сподели тази прекрасна изложба с нас и както подчертах, именно Великотърновският университет е най-подходящата среда и атмосфера, където българските литературни критици от миналото могат да бъдат оценени по достойнство.
