1 minute
(Институт за литература към БАН – Направление „Нова и съвременна българска литература“, Столична библиотека)
На 2.ХІ. 2017 г. в зала „Вяра“ на Столична библиотека Институтът за литература към БАН (Направление „Нова и съвременна българска литература“) организира Национална научна конференция, посветена на 60-годишнината на поета Георги Рупчев. В нея взеха участие научни работници от Института за литература към БАН,СУ „Св. Климент Охридски“, ПУ „Паисий Хилендарски“, В. Рупчева, съпруга на поета, и др. С това се изчерпват сухите факти и започва необикновеното.
Присъствали сме на стотици научни форуми, но този беше различен, особен, зареден с емоцията от невидимото присъстие на големия поет. В малката зала се бяха събрали негови приятели. Текстовете на докладите се преплитаха със спомените, с чувствата, които никой не се опитваше да скрие. Всеки разказваше за личните си срещи с големия поет и това превърна научната конференция в интимен разговор за мястото на твореца в обществото, за времето, в което живеем, за поколението, за поезията като неприспособимост, за отхвърлянето на баналното, на пошлото в живота, за силата на духа.
Още в самото начало директорът на Института за литература – Елка Трайкова, наруши неписаното правило. Вместо очакваното Встъпително слово тя започна с думите: „Бяхме състуденти, бяхме в една компания...“ Без да прикрива вълнението си, разказа за това как на фона на избрана от Рупчев песен на Жо Дасен е получавала „разрешение от хазяйката си“ да разговаря продължително с него по телефона. Тя го нарече „светъл човек“, „спътник в пътуванията към себе си“. „Живееше със смъртта и играеше своята филигранна игра със словото и мъдростта“. Тя говори за многото лица на поета, за това, че самият Рупчев е бил „човек на нощта“, когато всеки е по-истински, без маските на деня. Назова поезията на Рупчев „магическа“, „привличаща“, „преминаваща през добре охраняваните граници на канона“. По-късно, когато първата част на конференцията беше завършила, Елка Трайкова даде точно определение на случващото се. Докладите се превърнаха постепенно в голям общ текст за поезията и личността на Георги Рупчев и всеки влизаше в него със своята част.
В. Рупчева, съпруга на поета, не беше просто гост на конференцията, а активен участник. На нея дължим възможността да разберем и оценим личността на Рупчев, защото най-дребните факти придобиват голямо значение, когато един човек си е отишъл от живота. Ив. Христов разказа за своята среща с поезията на Рупчев – във влака. „Пътувах във влака, когато вратата на купето се отвори и един господин предложи книги – поезия. Купих си „Силните на нощта“. Беше зададен въпрос за интереса на Рупчев към драмата, тъй като поезията му някак я съдържа в себе си. В. Рупчева уточни, че той има ученически опити. Участвал е в драмкръжока на Пионерския дворец. Правил е опити да композира музика, но те са останали ръкописни. Оказва се, че Рупчев е кандидатствал във ВИТИЗ, дори е бил в някакъв списък, от който мистериозно е изчезнал. Пред Юлиана Алексиева и Маня Попова от Радио „Христо Ботев“ е говорил за музиката. Не е пропускал концерти. Имал е приятели актьори – Вальо Ганев, Стоян Алексиев. „Обичта към театъра беше страст. Привличаше го игровото начало в живота. Идеше му отвътре.“ „Обикновен разговор не можеше да се води с него“. „Голямата му обща култура се отразяваше на стиховете му, а музиката извираше от тях.“ – добави тя.
Въпросите се сипеха един след друг. Например: в творчеството на Рупчев се откроява предпочитанието към по-голямата форма – поемата, конкретно „Смъртта на Тибалт“. Всъщност тя е била в ученическа тетрадка. Поемите се появяват, когато не живее активно, а принудителната му изолация от света допринася за трансформацията на по-малките жанрове. „Беше опиянен от възможностите на езика.“
Към спомените за поета И. Александрова добави един щрих. В „Пътят нататък“ се появява странна фраза, някак неразгадаема: „Негово Величество“ и любезният му гост отидоха нататък.“ Последните думи са „По дяволите!“ Рупчев не би го обяснил. Всъщност странният гост е Дяволът.
В. Рупчева пък добави за „Голямата земя“ и въпросите на Р. Ликова към поета за онова, което е искал да каже. Отговор на Рупчев:“Откъде да знам какво съм искал да кажа!“ „Той непрекъснато играеше и загадъчно се измъкваше.“ Поправките, които е правил в текстовете, са били незначителни – никога кардинални.
Спомените на участниците в конференцията се подреждаха, за да изваят образа му, да изчезне усещането, че той не е жив. Лентата на живота се връщаше назад и после сякаш миналото „се изстреля“ в настоящето. Дребните неща ставаха значими. Вариантите на творбите му често са били словесни, любимият му цвят е бил лилавият, не е обичал юбилеите, в шумните компании е общувал с хората поотделно, картината, която го е възхищавала особено, е била „Бягство към Египет“ на Караваджо...
По мнение на участниците във форума Г. Рупчев не е страдал от комплекси, а свободно е общувал със световната литература. Той самият е поет от световна величина. Анджела Родел и Владимир Левчев го превеждат на английски език. Обърна се внимание на големия интерес, който младите читатели проявяват към творчеството му – някак примесен с мъничко завист, че има някой, способен да пише така... Малко са записите с гласа му.
В доклада си „Отвъдното тук в поезията на Георги Рупчев“ Ирен Александрова (СУ) го нарича „най-големият поет на нашето поколение“. По думите на Йордан Василев „Той беше принцът на нашата поезия.“ Тя разгледа преплитането на много смисли в поезията му, като акцентира върху „Смяна на нощната стража“ и връзката с „Хамлет“ и картината на Рембранд. Интересни акценти бяха поставени върху трансцеденталния код, разбиването на лирическия „Аз“, усещането за земетръсно живеене. Посочи се, че в „Болнична градина“ вертикалата към небето не е религиозна. Юнг е единственият философ, присъстващ в интервютата му.
С тази констатация се премина към доклада на Пенка Ватова (ИЛ – БАН) – „Поетът за поезията – размисли и осъществяване“. Обект на анализа бяха интервютата на Рупчев, които са разпилени. Акцентира се върху взискателността на твореца – „владетел на друг свят“. Постоянни теми са неприспособимостта и безвремието, усещането за разруха . Поезията на Рупчев е неясна, нетукашна – изкуство на недоизказаното. Все пак се прави извод, че лирическият човек на Г. Рупчев не е обречен. Интервютата са ценно свидетелство за нашето време.
Елка Димитрова (ИЛ – БАН) разгледа присъствието на Рупчев в антология – 12 поети от 1980 г. Тя спря вниманието си на сюрреалистичната картина на живота, на трагедията да си протагонист на етиката. В доклада драмата на периферията се свързва и с разфокусирането на посланията. Тя посочи връзката между поезията на Рупчев и тази на Далчев.
Деян Деянов (ПУ) беше посветил доклада си на разказвача, който никога не е бил там, където нещо се е случвало. Той нарече поетиката на Рупчев „поетика на чезненето“, а по думите на М. Николчина – „изпаряване на тялото“. Авторът говори за „изящната болка“, за разбягващите се времена, за отсъствието. Деянов отдели немалко внимание на отсъстващото присъствие на разказвача и живота на вещите в поезията на Рупчев.
Калин Николов - „Георги Рупчев и изобразителното изкуство“ – запозна присъстващите с интереса на поета към личността и творчеството на художници като Ив. Билибин, Шилинговски – бесарабски българин, М. Парашчук. Той обърна внимание върху рисунките към преводите на стиховете на Дж. Ленън и оформлението на „самиздата“. Николов отбеляза, че американски писател е предложил на Рупчев да участва във Венецианското биенале.
Докладът на Никита Нанков – „(Слабо)силните на нощта: Предвидимото и профетичното в поезията на Георги Рупчев“ с основание се очакваше с подчертан интерес. В него авторът се опира на интервютата на Рупчев, за да изведе заложената в тях идея, че продуктивното разбиране на литературата става не в „конюнктурното малко време, а в голямото време на културно-цивилизационните потоци“. И второ, Рупчев представя „объркано и скептично поколение, наричано от него „силните на нощта“. Нанков смята, че поезията на Рупчев следва модели на късния романтизъм, модернизма, късния социализъм и постмодернизма. Има деление между нежеланото и желаното. Авторът посочва, че първото е свързано с насилственото унифициране и обезличаване на индивида, а второто се открива в три форми: изкуство, божествена (но не религиозна) отвъдност и любов. Акцентира се върху поетическия нихилизъм на твореца. Изтъква се оригиналността на Рупчев в разбирането на любовта като нелюбов. Изследва се романтично-модернистичният дуализъм на поета. Нанков извежда в доклада си проблема за времето в поезията на Рупчев. Много точно е наблюдението на докладчика хвърху естетиката на грозното, на дяволското, на сатанинското. Авторът обобщава, че Рупчев прави поетично пророчество: „силните на нощта са и слабосилните на нощта, защото нихилизмът, доведен до логичния си край, отрича и себе си.“
Последният доклад беше на Иван Христов (ИЛ – БАН) – „Георги Рупчев: между „Зона“ и „Пуста земя“. В него се изследва връзката между поезията на Рупчев и „Пуста земя“ на Т. Елиът. Извежда се идеята за края, за изчезването. Анализира се образът на „счупения свят“, посочва се, че в поетиката присъства формата на палимпсест – наслагване на фрагмент върху фрагмент. Интересни са наблюденията на автора върху доминиращата идея за празния, лишен от смисъл живот, населен с хора зомбита, неочакващи нищо. За Рупчев човекът сам е сянка и докато Елиът вижда бъдеще в Изтока, Рупчев не вярва в хармонията на света.
Конференцията, чието организиране дължим на Пенка Ватова и Иван Христов от Института за литература към БАН, без никакво преувеличение може да се нарече културно събитие, духовен празник, прочит на поезията и памет за един от най-големите съвременни поети на България – Георги Рупчев.
Емилия Алексиева