1 minute
Доц. Доротей Гетов е завършил класическа филология в Софийския университет “Св. Климент Охридски”. След откриването на Центъра за славяно-византийски проучвания „Проф. Иван Дуйчев”, София, се пренасочва към византийската филология и специализира многократно в аналогични научни центрове в Оксфорд, Харвард, Виена, Солун и Франкфурт. Автор е на седем книги и на двадесетина студии и статии на български, новогръцки, английски и немски език. Негови книги са издадени в четири европейски страни, съответно – в Германия, Белгия, Италия и Гърция. Понастоящем работи в Института за литература към БАН като специалист по история на византийската литература.
Akademika.bg се срещна с него по повод наградата „Питагор”, която получи тази година.
Получихте награда „Питагор” за утвърден учен в обществените и хуманитарните науки. С какво точно се занимавате, за да бъдете отличен по този начин?
Работя в направление „Стара българска литература” на Института за литература, което се занимава с документирането и коментирането на средновековните текстове, чиито носители са ръкописите. За по-широката публика това може би не е добре известно, но трябва да се подчертае, че в огромната си част старобългарските текстове са преводни – най-често от гръцки език. Ето защо пълноценното разбиране на тези произведения е невъзможно без привличането на гръцкия им оригинал, стига да е познат. За тази цел моят извороведчески ангажимент в продължение на вече три десетилетия е изследването и аналитичното описание (каталогизиране) на гръцките ръкописи, което е общоприетият начин на тяхното въвеждане в научно обръщение.
Вие сте изявен специалист по история на византийската литература – откъде дойде интересът ви към нея?
Научните ми интереси се изместиха от същинската класическа към византийската филология благодарение на новосъздалите се възможности след откриването на Центъра за славяно-византийски проучвания „Проф. Иван Дуйчев” с уникалната му византинистична библиотека и сбирка от стотици гръцки ръкописи. Благодарен съм на проф. Аксиния Джурова за това, че ми даде път в науката.
Византийската литература сама по себе си е уникален културен феномен и България попада изцяло в нейната орбита след християнизацията си през IX век. Тази литература е църковна, общоправославна, и грубо казано, текстовете й са едни и същи независимо от реципиента. Те са няколко десетки хиляди на брой с различна степен на проученост – от почти пълна, както е при библейските и повечето патристични текстове, до нулева. В този смисъл вратите за изследвания са широко отворени.
Открили сте стотици неизвестни произведения на византийската литература. Как се случи това?
Да, това са най-вече химни (канони) – произведения на църковната поезия. Този химнотворчески жанр е доста продуктивен във Византия. Създават се многобройни песнопения като част от богослужебния ритуал за всеки ден от годината. Налагането на книгопечатането през XV век обаче кодифицира и фиксира богослужебните книги и в тях влизат ограничен брой химни. Останалите, независимо от поетическите им достойнства, изпадат от употреба и лежат „заровени” в ръкописите.
От около 60 000 гръцки ръкописи, разпръснати по света, в България се съхраняват близо 1200. Досега, в по-голямата си част тези ръкописи изобщо не бяха проучени. Внимателното вникване в съдържанието им изкара на бял свят много малоизвестни или изцяло неизвестни творби на църковната поезия. Измежду тях бяха „изровени” и оригиналите на десетина старобългарски химни, за които доскоро битуваше мнението, че са създадени от славянски книжовници.
Специалист сте и по кодикология (приложна наука за ръкописите и използваните материали). Разкажете нещо за тази дисциплина.
Е, чак тесен специалист не съм, макар че така бях представен при награждаването и макар работата ми наистина да изисква познания и в тази област. Практикувам по-скоро текстология – науката, проследяваща историята на текстовете. Кодикологията, както показва възприетото й име, е наука за кодекса, т.е. за ръкописната книга като уникален физически артефакт. Прието е да се казва, че кодексът е външна обвивка, „тяло” на Словото. Негова „душа” е текстът.
Няма да споменавам имена, за да не пропусна някого, но в България има добри кодиколози в Центъра за славяно-византийски проучвания, в Художествената академия, в Националната библиотека и в Софийския университет.