1 minute
На 9 октомври от 16 ч. в Унгарския културен институт в София се проведе национална научна сесия по повод 60-годишнината на Златомир Златанов. Събитието бе организирано от Департамент „Нова българистика“ на НБУ, Институт за литература – БАН и Унгарския културен институт. Участие взеха учени от Нов български университет, Институт за литература – БАН, Софийски университет „Св. Климент Охридски“, Великотърновски университет „Св. св. Кирил и Методий“, Пловдивски университет „Паисий Хилендарски“, Шуменски университет „Епископ Константин Преславски“. Научната сесия е част от новата научноизследователска програма на Департамент „Нова българистика“ на Нов български университет – „Съвременната българска литература (след 1990 г.)“, продължение на програмата „Литературата на Народна република България (1946–1990)“. Приветствени думи и бутилка Токайско вино на рожденика поднесе д-р Тошо Дончев, директор на Унгарския културен институт.
Гл. ас. д-р Йордан Ефтимов (Нов български университет) откри научната сесия с думите: „Задачата ни днес никак не е лесна. Това, което е присъщо за отношението към литературата и мислещото слово в съвременния свят, е двойно по-присъщо за българския свят. Случаят със Златомир Златанов е много симптоматичен: става дума за един скептик, който сам се е отказал от комуникация с медиите и от публичността изобщо. И ние ще говорим за един скрит класик, който е маргинализиран в общия процес на маргинализация на голямата литература, допълнително маргинализиран заради силата на този процес у нас и накрая усилен още веднъж от самомаргинализирането на самия Златомир Златанов.“ „Една от най-големите трудности ще се състои в това, че ще се показваме като преразказвачи на неговите идеи“, допълни Ефтимов. И направи първото емоционално отстъпление с думите: „Едно от нещата, които съм приемал винаги като нерешим проблем, е трудността да наречеш някого свой учител. Ученикът натоварва личността, която назовава свой учител, с присъствието си. Ужасно е съмнението, че ще наречеш някого свой учител, когато всъщност си „двойкаджия“. Затова се чувствам неловко, наричайки свои учители в поезията Златомир Златанов и Ани Илков. Трудно е и защото Златомир е размишлявал много за епигонството, за влиянието, „аз съм само ретранслатор на чужди идеи“, твърди той, а това е дълбоко невярно – доколкото всички идеи, които той взима от големите съвременни философи на Запада, ги тълкува, променя, прави им силен прочит.“ Йордан Ефтимов завърши с обобщението на позицията си така: „Като литературен историк съм добре известен за относителността на една естетическа оценка. Но като запознат с литературната теория не мога да пропусна, че макар и произволна, естетическата оценка е необходима в постоянната борба за ниво – ниво на нашата актуална преценка за света, не за литературата. И затова съм длъжен да поправя проф. Михаил Неделчев, който говори за трима големи поети от епохата на социализма. Ако е имал предвид българския литературен пейзаж за времето 1945 – 1989 г., ще се наложи да го поправя. Поетът е само един. Но никой от говорилите по въпроса не показва, че знае кой е той. Онези, които знаят, премълчават – с което потвърждават, че тъкмо неговата поезия е единственото валидната в един свят, чиято отличителна черта е непрекъснатата подмяна. Защото едва поетите от 80-те години на века, образно казано – поетите след Борис Христов, достигат ниво на същинско философско осмисляне на света, което ги прави истински философски поети. За мен Златомир Златанов е радикалният критик на човека, това е причината да твърдя, че той е класикът сред нас. Златанов е критик на българския интелектуалец. Единствената приемлива шега е шегата на свой гръб и Златомир Златанов знае това. Той започва с критика на позицията на поета, на интелектуалеца, на целия български свят, на човешкия свят. В този ред, макар и едновременно. Това естество на неговите текстове го изважда от контекста на другите големи поети, на които е връстник. Никой от неговото поколение не успява да направи критика на словото, на мислещото слово, както Златомир Златанов.“
В текста си „Златомир Златанов и българските христоматии“ проф. Владимир Атанасов (Софийски университет „Св. Климент Охридски“) посочи: „Христоматията включва образци, избрани образци от всички родове съчинения, това е учебна книга, практически полезна. Има ли място Златомир Златанов в една българска христоматия? Не, няма място. Но именно тъкмо тук казваме: защо да няма, философите идват, без да ги търсим“. И разказа как е подбрал откъс от повестта на Златанов „Входът към пустинята“ в христоматия за средното училище, вярвайки, че тъкмо този текст може да влезе в златния фонд на българската литература като образец от 80-те години.
В текста си „За природата на празнотата: към „Ектения“ на Златомир Златанов“ проф. Владимир Сабоурин (Великотърновски университет „Св. Св. Кирил и Методий“) се спря върху последната книга на Златанов. „Поемата „Ектения“ прилича много на „За природата на нещата“ на Лукреций, споделя с нея амбицията и желанието образи и идеи да бъдат слети по начин, който да не лишава поезията от поетичното и да не ограбва философията от мисълта“, посочи Сабоурин. „Лукреций казва: „стените на света се оттеглят и за виждам как се създават нещата“. В началото на „Ектения“ откривам отпратка към Лукреций, за който двете опорни точни – тези на епикурейската философия – са атомите и празнотата. А в заглавието на поемата на Златанов е заявена една омофония – между ехото в празнотата, от една страна, и от друга страна – протяжното молитвено моление. Двете основни питания, които провокираха характера на моя прочит са: що значи тази празнота, защо Златанов набляга толкова много на празнотата и защо изгражда огромен строеж около празнотата“, посочи той.
В текста си „Играта на разказване като разказване на играта“ проф. Светлозар Игов (Пловдивски университет „Паисий Хилендарски“) се спря на повествователната проза на Златанов и прочете неговите литературнофилософски текстове като „разказване на играта“ на социално-политическия контекст, в който се случват историите. „Златанов е изключително философски начетен поет, но неговата философска проза може да бъде четена и от философски неначетени хора – те ще я възприемат интуитивно, чувствайки словесната енергия, ритмиката и интонациите. Защото и философският дискурс може да бъде четен фигуративно. „Разказването на играта“ следва една философска традиция – демистификаторската философска линия, представена от Маркс, Ницше и Фройд. Тази линия се вижда ясно в цялата философска проза на Златанов“, посочи Игов.
В текста си „Критическата поезия на Златомир Златанов от края на ХХ век“ доц. дфн Пламен Дойнов (Нов български университет) направи преход от прозата на Златанов към поезията му и, по-специално, към книгата му „На острова на копрофилите“, писана в самия край на 90-те години (1998 г.). Дойнов дефинира следния подстъп към стиховете на Златанов: „През 90-те години българската поезия търпи процес, който без колебание можем да наречем „пренаписване на традицията“, преакцентиращо, разрояващо традицията в традиции, скитащи стилове, почерци, сюжети. В тази тенденция на пренаписване книгата на Златанов има ключово място, тя пряко участва в многогласието, съдържащо неразчленими снопове от фрагменти на пренаписвания на персонажи, митове, сюжети, на цели дискурси и лирически периоди. Защо все пак пренаписващите поети на 90-те предпочитат едни периоди повече от други, едни персонажи и теми повече от други? За тях например началото на 20-те и 30-те години е по-малко интересно, отколкото началото на века, те проявяват повишен интерес към Възраждането и времето на Народната република, а Античността си остава предпочитан резервоар за нови и нови лирически истории. Защото тези поети имат повишен интерес към чувствителните места на езика, към осъзнаване на несигурността на света, разграждането и съграждането на Аза при срещата му с агентите на миналото и съвременността, любимите им теми са митовете за произхода и архетиповете на човешкото поведение, проблематичното състояние на раздвоеност между висока и ниска култура, идейно-естетическото изчерпване на поетическите модели, усещането за епистемологичната безпомощност на науката, осъзнаването на езиковостта на съществуването.“ Доц. Дойнов постави и втората емоционална поанта на научната сесия, разказвайки как като ученик е предложил на списание „Родна реч“ свои преводи. И е станал свидетел как редакторът Златомир Златанов вдига скандал на своя колежка, защитавайки тези според Пламен Дойнов негови плахи опити в превода. Защо ли? Защото е вярвал, че ако един млад поет се занимава с преводи на големи поети, точно това трябва да бъде първото, заслужаващо уважение и поощрение. В текста си с провокативно заглавие на немски „Der finstere nationаlhistorische Philosoph“ доц. д-р Пламен Антов (Институт за литература – БАН) посочи, че Златанов е едно от най-важните имена на българската постмодерна поезия на 90-те години, „един от онези поети от 80-те, които осъществиха трансмодерния поврат от високия модернизъм на 80-те към постмодернизма на 90-те години. Имам предвид значимостта на поезията им не просто в собствен смисъл, а с оглед големия разказ на българската литература, с оглед логиката на едрия развоен сюжет. В случая има още една степен на значимост – отвъд собствената литература. Литературата прекрачва извън себе си, излиза от собствените си рамки. Литературният метаразказ работи като национална философия на историята и не само, но и като теория на българския народ - в широкия смисъл на Иван Хаджийски, доколкото главен обект на изследване е колективният субект. Но, обратно на Хаджийски, това е силно песимистична теория на българския народ, на националната съдба. Нейният колективен субект е фиктивен, той е всъщност обект на историята. Златомир–Златановата философия на историята избира като емблема представителната фигура на бай Ганьо – една par excellence колективна фигура – която е шизофренно раздвоена между Ориента и Европа, Изтока и Запада, фигура, в която географията произвежда история или, по-точно, съдба. Образът на Финеганю съдържа поврата от високия модернизъм, центриран около вътрешния статут на Аза, към постмодернизма в българската му версия през 90-те, с колективните национални халюцинации, не просто отложени в символния език на литературата, но активно произведени от него. Златанов създава България в Лаканианската парадигма на колективно несъзнавано, като пребиваване в сънното време на колективните митове, където реалното се случва като желание, като снетост“, посочи Антов.
Юлиян Жилиев разгледа връзката „семантика – граматика“ в поетическата материя на Златомир Златанов и зададе въпроса дали поезията може да е безсмислена, дори и граматически добре оформена. Той обърна внимание на въпроса за добре звучащото и логически оформено изречение, което е съвсем смислово непроницаемо, и се спря на слуховия подход в поезията, при който творбата може да бъде възприемана слухово без необходимостта да се вниква в смисъла.
Доц. дфн Морис Фадел (Нов български университет) подходи към творческото присъствие на Златомир Златанов посредством проблема за актуалността, отношението „модерно-немодерно“, своеволността в обявяването на актуалното. „Хуманитаристиката е радикално извън актуалността. Един от хората, които имат силно отношение към актуалното, е Златомир Златанов. Имам предвид книгите му „Лаканиански мрежи“, „Отвъд травма и революция“ и „Ален Бадиу или упорството на нелогичните светове“. Златанов убеждава, че изборът на философите, които го предизвикват, не е случаен – те са рамката, в която могат да бъдат коментирани днешни български социални проблеми.“ Фадел продължи с въпроса „какъв е самият Златанов – философ или писател?“. „Има нещо, което пречи на симбиозата между философ и писател. Философстващите книги на Златанов не издържат на философията и се вплитат в единичното, в случката, в събитието. Същото прави и поезията му – въвлича в конкретното, детайлното“, посочи той.
В текста си „Влюбвания и раздели или Елегия за отминаващата любов“ доц. д-р Мая Горчева (Пловдивски университет „Паисий Хилендарски“) настоя, че любовта присъства в творчеството на Златанов. „Струва ми се важно да се отбележи как стои темата за любовта въобще в българската литература и по какъв начин тази тема присъства в творбите на Златомир Златанов. При едно тематично четене ще се окажат много важни доста теми, много бях изкушена от темата за картите, за случайността на зара, за книгите, за авторите. За какви любови може да се говори в текстовете на Златанов? По-скоро за засрещане между мъжа и жената, често пъти доста несполучливо – „в „Нощни плажове“ и „Палинодии“, например. Има ли влюбване в „Слънчева женитба“ или само близост? Любовта у Златанов е много изгнанически свят („Пилигрим“ от цикъла „Превръщения“), но именно Златанов пише: „Любовта е родина“. И, позовавайки се на Ален Бадиу, доц. Горчева припомни, че на любовта може да се гледа и като на процес на проверка на истината.
В анализа си на романа „Японецът и потокът“ („Японецът и Потокът“ на Златомир Златанов и романът на Прехода“) доц. д-р Бойко Пенчев (Софийски университет „Св. Климент Охридски“) посочи, че това е роман, който съдържа в себе си голяма част от литературата на новото хилядолетие, писана на български. „Колебаех се дали да участвам, усещах вътрешна съпротива, писал съм две рецензии за романи на Златанов, а Златанов е един от много скъпите на мен автори от моята младост. Имах подозрението, че в неговите романи ще открия една непродуктивна игровост, характерна за българския постмодернизъм на 90-те. Кое е онова ценно нещо, което постига т. нар. постмодернизъм? Препрочетох „Японецът и потокът“ – съдържа тенденции, които са се развили може би напълно независимо от книгата, тя изгражда релефа на българския роман от последното десетилетие. Колко деликатно е употребена ерудицията и абстрактната проблематика тук! Книгата предлага герой, който е имал голямо бъдеще и сюжетната, и дълбокофилософската концепция на романа са, че японецът не присъства, този модел виждаме в най-новия роман, чиито герои са подчертано извъпоставени, извън клетката на социалното. Японецът е трикстер, той е отвъд добро и зло, не разбираме как забогатява, той е изначално амбивалентен, герой-плут, пробив в реалното, пробив в социалното, няма установено място в света. Този извънпоставен герой е лост, с който се преобръща обичайната картина на света и оттук пространството в романа се обръща. Японецът е герой с андрогинни черти, той е оргиастичен шут, така че поне в едно отношение наследството на постмодерното се е пренесло в нашето непостмодерно десетилетие“, заключи последният участник в сесията, доц. Бойко Пенчев.