1 minute
На 12 януари 2023 г. ни напусна проф. д.н. Елка Константинова (1932 – 2023)
Научната кариера и творческият път на проф. Константинова бяха тясно свързани с Института за литература.
През 1968 тя защитава дисертация на тема „Георги Райчев. Живот и творчество“ и става кандидат на филологическите науки. От 1974 е доцент във Висшия педагогически институт в Шумен. От 1987 е доктор на науките, а от 1991 е професор в Института за литература. Ръководител е на секция „Нова и съвременна българска литература“ (1999 – 2003). Близо десетилетие преподава българска литература в НАТФИЗ. Автор е на 18 научни книги и монографии и на стотици научни студии и статии, които я утвърждават като авторитетен учен със свой принос в развитието на българското литературознание у нас и зад граница. Елка Константинова е част от известния интелектуален и научен кръг в Института за литература на Кръстю Куюмджиев, Тончо Жечев, Здравко Петров, Йордан Василев.
В зората на демократичните промени у нас започва нейната активна обществено-политическа дейност. Тя е председател на Радикалдемократическата партия (1989 – 1993), депутат в VII Велико народно събрание (1990 – 1991) и в 36-ото Народно събрание (1991), министър на културата (1991 – 1992) в правителството на Филип Димитров. В периода 1993 – 1997 е културен аташе на България в Полша. През 2002 г. е удостоена с „Рицарски кръст“ от полското правителство за заслуги в утвърждаването на българо-полските културни контакти. Носител е на високото отличие орден „Св. св. Кирил и Методий“ с огърлие (2012).
Проф. Елка Константинова беше изключително сърдечен и прям човек, невероятно добронамерен колега и рядко сърцата личност. Дъщеря на литературния критик Георги Константинов и племенница на поета Николай Лилиев, завършила Френския лицей в София, приятелка с княгиня Мария Луиза, франкофон и полонист, Елка притежаваше онази аристократичност на духа, която я правеше недосегаема за „злобата на деня“. Разказваше повече с неохота за преследванията на семейството си от страна на Държавна сигурност през 50-те години на миналия век, за страховете и кошмарите, които дълго време смущават сънищата ѝ. Не заминава да учи в любимата Франция, не излиза никога в чужбина до 1989 година, но запазва достойнството и принципите си. За съжаление не успя да напише своите мемоари за тежките години след 1944 г., или за изпитанията пред новата демокрация през 90-те години на ХХ в.
Любимата литература я спасява, превръща се в убежище и изследванията, които прави, въпреки че голяма част от тях са създадени във времето на войнстваща конюнктура, успяват да се наложат с новаторските си идеи: за процесите и явленията в българския разказ и новия роман, за символизма и диаболизма, за фантастичното в българската литература и неговия генезис от фолклора до научната фантастика. Ценни са и монографичните и изследвания за Георги Райчев, Георги Караславов, Димитър Подвързачов, Камен Калчев. Статиите и студиите ѝ върху творци от най-новата българска литература са ценен влог в литературознанието ни. Оперативната литературна критика се превръща в инструмент за откриване и налагане в литературното поле на нови талантливи творци.
Много ценни качества притежаваше проф. Елка Константинова, но едно от най-важните беше пословичната ѝ работоспособност, творческата ѝ енергия и добронамереност. Винаги бе готова да се притече на помощ, да помогне, да подкрепи, да изслуша и да насърчи научноизследователската дейност на младите, да даде съвет, да вдъхне кураж, да се пребори за справедлива кауза. Не пестеше нито сили, нито време, беше истински християнин и дълбоко морален човек. Беше работохолик и воин на литературата и културата. В последните 12 години тя боледуваше и стоически понасяше всички трудности, които и отреди съдбата.
В лицето на проф. Елка Константинова губим светъл ум и дух, безспорен учен, отдаден учител и сърдечен приятел!
Бог да я прости и упокои в царството на праведниците! Мир и светлина на душата ѝ!
От колегията на Института за литература
и нейни ученици от Шуменския университет и НАТФИЗ