1 minute
Скъпи гости – колеги и приятели,
От името на Института за литература благодаря на всички Вас, които намерихте време да дойдете на нашия празник!
Признателни сме за присъствието на ръководството на Академията в лицето на нейния председател член-кореспондент Евелина Славчева, на заместник-председателя и́ член-кореспондент Евдокия Пашева и на доцент Марио Иванов – научен секретар на направление „Културно-историческо наследство и национална идентичност“.
Благодарни сме на директорите, на представителите на ръководствата и на колегите от хуманитарните институти в Академията, а и извън нея – за присъствието, изпратените поздравления, но преди всичко – за хубавото сътрудничество!
Благодарни сме и на съмишлениците от културните институти и посолствата, с които години наред работим за развиване и изпълване с реално съдържание на контактите в областта на литературата и културата!
Искрено се радваме на съпричастието на колегите от университетите и библиотеките, с които си съдействаме, както и на всички, събрани в тази зала, с които в годините сме споделяли идеи, творчески радости и работни грижи!
Днес, на 21 ноември, по традиция Институтът за литература празнува своя Ден!
Затова в началото ще кажа няколко по-емоционални и литературни думи, а след това ще пристъпя и към едно кратко, но конкретно представяне на работата ни от последната завършена година.
Ние, „хората от Литературата“, както ни наричат понякога, сме свикнали да вникваме в противоречията, да търсим логиката и смисъла им, без да ги опростяваме. Учим се да приемаме различията, относителността на всяко качество, нестабилността на всяка система. Без тази интелектуална гъвкавост и стремеж към съзерцателно потъване в материята всяко изследване на културата изобщо би било обречено на едностранчивост и недостоверност. Защото тя е сложно поле, територия с дълбочини и уловки. В стремежа си да ги изследваме адекватно ние постоянно се натъкваме на нееднозначности, които се налага да осветим и обясним, без да ги елементаризираме.
Ще дам един прост литературноисторически пример. През 2025 г. отбелязахме два знакови юбилея: на Иван Вазов и на Гео Милев (175 години от рождението на първия; 130 години от рождението и 100 години от смъртта на втория). Това юбилейно съвпадение е особено впечатляващо и поради всеизвестната конфронтация на двамата знакови писатели именно по юбилейната тема.
Вазов е обичал юбилеите си, сам трепетно ги е подготвял. Гео го е осмял паметно за тази му слабост – в статията „Юбилеи и погребения“, по-малко от месец след смъртта Народния поет през 2021 г. Двамата, разбира се, са творчески антиподи – екстремният авангардист срещу Патриарха. Добре, обаче как пламенният модернист започва пътя си като поет? С „Епопея на свободата“, следвайки Вазов като свой младежки кумир. От друга страна, Вазов, въпреки ореола си на образцов традиционалист, пише съвършената иронична и самоиронична пародия – „Чичовци“, травестирайки всичко онова, което патетично е възпявал. И това ако не е модерен жест…
Правя това малко отклонение в памет на двамата големи автори, за да отведа към по-едрото обобщение за многоизмерността, разноликостта и скритата безкрайност на литературата и културата.
В този смисъл ще споделя и един свой скорошен житейски опит. На директорския семинар в Самоков през този септември с учудване констатирах, че колеги, директори на аналогични по състав институти на нашия, определят своите институти като „малки“. Знам, че отскоро съм директор, знам и че колегите са реалисти. И все пак никога не ми беше хрумвало, че Институтът за литература е малък институт. И не защото страдам от мегаломания. А защото – за пръв път се замислих над това – за 30-те години, откакто работя в този институт, се бях оставила материята на неговия основен предмет – литературата, да ме погълне и отведе в себе си, в своите постоянно разгъващи се полета, в своите неподозирано отварящи се хоризонти.
В нашата работа дори националните икони не могат да бъдат сведени само до националното. Ето, един Вазов може да ни отведе в Италия. Пенчо Славейков ни разгръща страниците на немската литература и философия. Дебелянов може да ни пренесе при френските символисти. Гео Милев – да ни катапултира посред немския авангард и белгийския модернизъм. Емануил Попдимитров – да ни зарази със сънните интуиции на Бергсон. Да не говорим за културния размах и мистицизма на Николай Райнов, който прескача векове назад и прекосява земята в екзотични посоки. По исторически причини повечето от тези писатели периодично се заговарят и с руската култура.
Всички те и много други отварят неподозирани пространства пред поколения читатели – пространства, които всеки четящ може да използва за себе си – според своята потребност и разбиране. Затова, мисля си, за да се занимаваш пълноценно с литература, трябва да си преди всичко вътрешно свободен, неограничен в съзнанието и възприятията си човек.
Дотук давах примери от най-познатото – националната ни литература. А какво да кажем за компаративистиката и изследването на чуждите литератури? Или за теоретично-философската работа върху литературни текстове и културни тенденции – работа, която е в активен диалог със света по силата на базисната си концепция? Или за старобългаристиката, която по силата на генеалогията и историята на обектите си няма как да се ограничи само в българското?
Водени от подобни мотиви, избрахме темата на днешното събитие да бъде „Институтът и светът“. Не защото мислим, че институтът ни е световен, а от почит към литературата, която по зададеност принадлежи на света, обитава света.
21.11.2025 Доц. Елка Димитрова,
директор на Института за литература