1 minute
Кратко резюме на обединените резултати от изследването
„Читателски практики в България 2006 – 2022“.
Данни за четенето на печатен носител
• Една трета от българското население устойчиво не чете, тази група расте през годините.
• Малък процент от населението (между 10 и 13%) чете активно. Това са хора главно от големите градове в зряла възраст.
• За около 7 – 8% от населението активното четене е свързано и с други културни практики (посещения на театър, изложби, концерти, дискусии) и формира цялостен стил на поведение. Той е в ясна корелация с гражданската активност.
• За активно четящите няма особено голяма разлика между четене на печатен и четене на дигитален носител, за тях двете практики взаимно се усилват.
• „Активното четене“ не гарантира качество на прочетеното. Четат се активно всевъзможни четива – от леки, чисто консумативни и популярни, до „елитарни“ и сложни. В рамките на активно четящите читателските стилове се размножават и нямат обща норма.
• Групата на активно четящите културни потребители като цяло застарява и устойчиво намалява през годините.
Данни за дигиталния преход
• Намираме се в ситуация на епохална промяна, при която се осъществява медийно-технологичен преход от печатна към дигитално базирана комуникация.
• За 5 години четенето на печатен носител е намаляло от 15 до 20%, а това на дигитален носител се е увеличило с 10%. Тенденция за спад се проявява спрямо всички показатели на печатното четене – брой прочетени страници на година, време, отделено за четене, брой прочетени книги през годината, брой прочетени книги в живота.
• При липса на контратенденции и подходящи културни политики, четенето на печатни материали би трябвало да изчезне в България след 50 до 70 години.
• Може да се предположи, че след този период дигиталният тип четене ще бъде напълно доминиращ. Очаква се той да е свързан с гъвкава, мултиканална, мултимодална и сърфираща между много източници употреба на хипертекстуални връзки и „текстоиди“, редуващи и миксиращи слово, образ, звук, програмни продукти. Новото четене вероятно няма да съблюдава авторството, целостта и структурираността на текстове, а свободно ще ги комбинира и миксира.
• Изводът от казаното по-горе е, че преходът ще бъде продължителен и ще породи собствени културни практики и траещи хибридни форми на културен живот.
• Това се подкрепя от данните, които сочат, че в дигитална и мрежова среда традиционните форми на литературно творчество и четене се възпроизвеждат успешно. В платформи като Фейсбук писателската и читателската роля пазят традиционните си йерархии, а повечето от текстовете са цялостни, структурирани и завършени; демократичната хипотеза за отпадане на разликата между писател и читател и съ-участие на читателите в творчеството засега не се потвърждава.
• Под повърхността на тази адаптивна традиционност изследването установява други микропроцеси – текстове, читателски стилове и публики се влияят и неусетно се изтеглят към кодовете на дигитализираната медийна и популярната култура.
Данни за поколенческата динамика
• Темповете на промяна са най-интензивни при младите digital natives, които най-бързо отпадат от печатната култура и най-лесно усвояват устройствата, дигиталните и мрежови форми (само за три години спадът на интензивно четящите на печатни носители сред тях е 6%).
• Дигиталното поведение на тези младежи се усеща като проблем и е предмет на непрекъснато обсъждане в малките групи на техните „значими други“ (семейство, приятели и пр.). Това поражда поколенчески конфликти и напрежения, но също така и форми на предоговоряне на нагласи към книгата и четенето между възрастни и млади. Непрекъснатите дискусии допринасят за гъвкавото хибридизиране на читателските навици и на едните, и на другите.
• В резултат на поколенческия натиск класическата норма на задълбочено четене привидно пази своята валидност и за младите, дори в случаите, когато е напълно откъсната от реалните им практики. Но тя е загубила статута си на иманентен телос/етос и вече е „външна“ по отношение на читателското им поведение – принадлежи повече на сферата на поколенческите напрежения и на процесите по изграждане идентичност и социализация.
• При отсъствие на ясна норма размножаващите се читателски стилове нямат ориентир за „добро четене“. В тази множественост без нормамладите четящи обикновено са дезориентирани и в състояние на тревожност. Сред тях се появява квазинорма, твърдяща, че всяко ползване на информация е полезно и развива личността.
• Изследването описва някои от идентифицираните по-устойчивистилове на четене: функционално четене, ескейпистко, четене за релакс, четенето като self help и проект за самоусъвършенстване, задълбочено четене с въображение, интерактивното четене игра, социално четене дописване, жанровото четене, четенето сърфиране, мултиканалното ползване на много източници на информация и пр.
Данни за културните неравенства.
• Нечетящите (на книжен носител) са много повече сред социално непривилегированите слоеве – между 40 до 60% от общия им брой. Тук спадат бедни и безработни, но също пенсионери, селски стопани, български турци, жители на малки населени места. Нечетящите сред ромите са почти 70%.
• Непривилегированите в културно отношение групи обаче не се чувстват лишени от културни блага. Резултатите говорят, че те не изпитват особена нужда да подобрят своето читателско поведение. На въпроса „четете ли достатъчно“ онези, които отговарят „Не чета достатъчно, но не ми е и нужно“, както и избегналите отговора сумарно са почти 90% при ромите, 75% при турците, 85% при селските стопани, 72% от безработните, 56% от пенсионерите.
• Появява се нова „контранорма“, внушаваща, че четенето е безсмислено и ненужно. Културните „илоти“ не само не четат достатъчно, но и не смятат четенето за важно и ценно, полезно за живота, достойно за усилия.
• В новата дигитална среда предишните културни неравенства не изчезват, а се променят и преподреждат. Електронните устройствата невинаги помагат за развитието на съвременните форми на грамотност (базова, функционална, медийна, гражданска, културна).
• Повечето от културно непривилегированите групи съвсем рядко използват своите електронни устройства за четене; доста по-често те правят на таблети и телефони „различни други неща“ (такъв отговор са дали 32% от турците, 38% от ромите; 37.5% от младите респонденти между 18 и 30-годишна възраст – при средна норма 21.2%).
• Възможно е дигитализацията и личните електронни устройства да имат общ демократизиращ ефект и да включат в публичния дебат гласове, които преди това не са били овластени. Но също така е възможно това да произведе негативен ефект върху демокрацията и публичността. Голямата група на „илотите с телефони“ е в състояние, особено при неяснота на културните норми, да влияе върху общите навици за дигитално общуване. Чрез нейните практики в публично обращение могат да проникнат форми на вторична и функционална неграмотност, похвати на племенно изолирана и „балонна“ комуникация, некритично, ненаучно и конспиративно мислене и пр. Последствията са трудно предвидими.
Данни за пазара на книги и съвременната българска литература
• Закупуващите поне една книга годишно в България са около 40% и това не се е променило съществено за последните седем години.
• В последните години издателите наблюдават бум в търсенето на произведения от български автори, растат техните тиражи.
• Социологическите данни от своя страна говорят за нещо различно: съвременна българска литература се чете около 4 – 5% от населението, пазар и читателска аудитория, не по-голям от 300 000 – 350 000 души.
• Четящите в рамките на това неголямо множество не правят ясна разлика между популярни четива и качествена литература. Четат се съвременни автори и класици, популярни автори и медийни звезди, но също така езотерични авторитети и напълно неизвестни писатели, създали си фенове в определен „балон“.
• Понятието „съвременна българска литература“ е неясно за анкетираните. Те объркват съвременни писатели с представители на литературата от близкото минало и дори с български класици.
• Обратно на „свиването“ на реалния си брой читатели, съвременната българска литература разширява своите „въображаеми публики“, конструирани от самите текстове. Те не адресират вече традиционната национална четяща общност. Медиаморфозата и дигиталният преход са ги изтеглили към потребителите на една наднационална визуална и по-пулярна медийна и дигитална култура.
• Новите публики се оттласкват от традиционната национална публика в две противоположни посоки. Голяма част от съвременните творби търсят глобална и анонимна читателска аудитория без особени национални специфики. Друга по-малка част се обръща към някаква въобразена свръхмалка местна общност, топла и интимна литературна „махала“. В първия случай те търсят за читатели анонимни и космополитни планетарни същества, във втория – сякаш приятели, близки познати и „жители на квартала“ със споделени очевидности, репертоар от истории и жаргони.
• В резултат на тази „глокализация“ намалява значението на споделената културна валута и на българския език с неговите исторически и културни дълбочини. Много съвременни творби очакват от своите читатели владеенето на актуални глобални и локални кодове, деисторизирани и не непременно словесни – сюжетни, жанрови, медийни, визуални, актуални, популярни, културно-интимни. Въпросната глокализация се наблюдава дори при патриотични четива, които се строят по глобални пазарно успешни модели (историческа мистерия, фентъзи и пр.).
• „Имплицитният читател в текста“ вече не играе ролята на текстова програма с високи изисквания, която би могла да помогне за развитието на читателя в културно отношение. Съвременните въображаеми публики не издигат пред реалните си читатели „висока летва“ (да владеят традиционни културни и исторически кодове), а се съобразяват стехния наличен културен багаж. Чрез това нормата на литературното въображение се приближава до медиатизираната реалност, а въобразеният читател на текстовете – до реалния клиент на литературния пазар.
• Българското литературно творчество и четене в интернет са лишени от авангарден радикализъм, наблюдаван в други случаи. Те не използват цялостно потенциала на новата дигитална медия, отнасят се към интернет базираните платформи като към прозрачен медиум и слабо правят разлика между писане, публикуване и четене на печатен и на дигитален носител.
• Употребявана по този начин, тази хибридна печатно-дигитална среда може дори да втвърди определени традиционни параметри на традиционната литературна комуникация. Например идентичността на романтическия автор в социалните мрежи може да бъде преутвърдена от цял ред виртуални опорки: публикувани на неговата страница биографични данни, интернет архив от текстове, снимки, селфита и визуални материали, от емблеми на това, което той обича, от лични видеоистории и пр. От своя страна читателят до голяма степен пази традиционната си пасивност и йерархически низпоставена позиция, докато повечето от творбите имат класическа текстова форма – те също са авторски, цялостни и завършени.
• Паралелно с това други характеристики на авторството, текстовете и четенето невидимо се медиатизират. Авторската роля се изтегля към рекламен бранд, текстовете стават изключително лаконични, понякога биват „завършвани“ чрез визуални похвати, читателят става много по-малко анонимен и много повече интерактивен.
• Активността му обаче е ограничавана от новата му роля на „фен“.
Тя предполага спонтанни и нерефлексивни реакции, но рядко допуска задълбочени интерпретации, аргументи, критически оценки. Още по-рядко тази роля допуска творческо съавторство – хибридното дигитално писане и четене в България са все още далеч от утопията на дигиталната хуманитаристика.