Преображенията в българската литература и устойчивостта на литературния канон

След 1989 година настъпват мощни преобразувания в историзирането на българската литература. Най-напред се променя дескриптивният език – той излиза от обичайните рамки на строгите научни предписания и дори си присвоява художествени похвати, изпробва не само неочаквани гледни точки към изследваните обекти, но и се сдобива с нова лексика, с друга терминология (нерядко почерпана от превода на актуални произведения в хуманитаристиката), терминология, която демонстративно се отграничава от изхабеното идеологическо описание и която – по забележителен начин – сама очертава и задава непознати области на изследване.

Впоследствие се промени (също така рязко) обектът на литературоведско изследване – списъкът с авторови имена се разшири с премълчавани преди или със забравени имена: множество автори бяха актуализирани за литературния живот (и за литературната история) и това рефлектира фундаментално върху неизменната картина на българската литература и я трансформира в значителна степен.

Друга по-нататъшна, съществена крачка бе новоформулирането и различното промисляне на класиците, на авторовите фигури от канона: т.е. трябваше техните утвърдени позиции в литературната история, както и клишираните етикети, с които бяха обозначавани, да бъдат проблематизирани и поставяни под въпрос, и изобщо да бъде релативиран ординерният поглед върху дадено класическо творчество, като към него бъдат приложени нови, ненадейни подстъпи. Като резултат от това "деавтоматизиране" на канона възникна съвършено различна панорама на класическата българска литература – границите на известните периоди и литературни течения също се оказаха относителни и проблематични, необходими бяха други критерии, перспективи, дори спекулирания, за да бъдат описани новоразкритите структури и да бъдат класифицирани.

Доколко обаче това бе възможно? Къде се съдържа обективността при такива огромни трансформации, не е ли тя в зависимост от новата политическа конюнктура? Не остава ли – въпреки всички стремления да се разгради устойчивата структура на историческото писане до 1989 година, да се изличи и разруши, старият канон неуязвим и "вечен" със своите констатации, схеми, конфигурации? Не живее ли голямото мнозинство от читателите с остарелите представи и предубеждения спрямо значимите представители на класиката?

Около това могат да се добие изчерпателна информация при представянето на ключови текстове на новото литературноисторическо писане и на популярни нови монографии, издадени след 1989 година, отнасящи се до най-важните писатели и художествени насоки в българската литература